Как става така!?
Как става така, че все по-често компютърът влиза в ролята на близкия, на събеседника, на спътника, на този, с който общуваме и за който се грижим повече? Ъпгрейдваме го, т.е. купуваме дрешки, пазим го щателно от вируси и зарази, отделяме му много внимание, мислим си много за него, ако има проблем някъде там, с който не сме наясно, имаме много търпение спрямо зациклянията му....Колко всеотдайност! Дали даваме толкова на близките си, които са тялом до нас? Е, да компютърът ни чака преданно, умен е и не ни предава, но все пак...
Тук Тери може да обясни много добре :)) Често ме е изненадвал с изключително аргументирани отговори от този тип, свързани с компютър, лаптоп или части за лаптоп
.
А сега сериозно - не ми се иска да е така. През последните няколко години зависимостта ми към компютрите нараства все повече, а времето отделено за близки и приятели - все по-малко. Това е свързано до голяма степен и с работата, която компютъра ми помага да върша, но НЕ САМО. За което ми е много болно....
Според мен това е напълно нормално.
Все пак в днешно време компютъра е едва ли не всичко. Вече лесно може да поддържаме контакт с хора, които са далече, информацията ни винаги е под върха на пръстите. Аз лично се усещам, че тези навици не мога да ги променя. Не го намирам за пристрастяване. Смятам, че просто в забързаното ни ежедневие, комютърът е по-лесния начин за общуване.
Ясно, че ще възразите с това, че писането не е същото и съм съгласен, но толкова хора ползват skype и видео конферентни връзки само и само да се чувстват близко до любимите хора. И на подсъзнателно ниво човек знае - развален компютър - няма близки. Здрав компютър - има близки :)
Та затова прекарваме страшно много време с тази машинка. Няма как. Все пак тя е връзката ни със света. :)
Компютърът си е абсолютно незаменим, когато някой от нашите близки не е при нас. Вие представяте ли си да чакаш писмо по 10 дена? А така - начаса се чувате и даже виждате! Това е просто чудо! За съжаление, колкото повече се глобализираме, толкова повече се налага да ползваме компютъра - тоя в Америка, оня в Германия или не знам къде....
А че можеш да се запознаеш с някакви хора, даже и само виртуално - пак не виждам нищо лошо.
Лошо ли ми е, че ви познавам, мили приятели? Защо сега не си тръгвам към къщи, а вися пред компютъра в офиса? Защо сърцето ми се изпълва с топлина, когато науча, ча БасиДи има племенник, че Момо е ходила в Лапландия, а Серенити тъгува за баба и дядо? Защо се радвам, че на изложбата на Дондуков съм видяла сестрата на Иван Ангел? Може би защото, макар че светът става все по-голям и разстоянията - все по-непреодолими - има една пътечка, по която много бързо стигаш до приятели, и аз знам коя е тази пътечка!
Здравей и приятна вечер, мило приятелче, което четеш моя поздрав.
И аз. Лека нощ!
Или добро утро (в зависимост от часа на четене :)
Няма какво повече да добавя - всички сте посочили точният отговор на този въпрос - "Как става така?!" Необходимост, средство, напредък, технология - докъде ли още има да се развиваме? Във всеки случай, аз очаквам в по-близко или далечно бъдеще, моят син да "ходи" на училище чрез компютъра (т.н. home schooling); да пазаруваме всичко, което ни трябва; да се явяваме на интервю за работа в офис зад граница, а ние да сме тук; дори очаквам да се телепортираме (колкото и нереално да звучи сега). :-)
Мога да кажа, че съм пристрастена към компютъра. От 10 години е най-важното ми оръдие на труда, а в последните години няма информация, която да не съм намерила без помощта му. И все пак, не искам да бъда зависима от него! Донякъде успявам да "му обърна гръб", и си налагам да отида да пия кафе с колегите, вместо да остана в интересен чат. За да не изгубя себе си във виртуалния свят и да забравя, че всъщност компютърат не може да покаже всички нюански от общуването "face to face" - поглед, жест, интонация, емоция, и всичко, което се предава чрез невербалните канали на общуване. А, често - те говорят повече! Изкуството е, да се научиш да ги улавяш... :-)