Как се посреща големият шеф

Ха, днес се наложи да посрещам The Big Boss на летището, ама защо аз, нали си имаме цял ПР-отдел, че и шеф си имаме на този отдел, на който това му е работата. Ами аз, защото една точка от длъжностната х-ка го казва, а и аз съм обичайният заподозрян factotum.

Добре, отивам, няма начин. Това е ясно, сега как изглежда човекът, ами слаб, около 60 годишен, типичен англичанин. Бре, кой ги измисля тия определения - типичен-еди-какъв-си. Ако са етнолозите, към които в последно време съм се запътила, ще ги питам лично, ако се срещнем, ама не ми се вярва. Това за типологиите съм го срещала за малки, средни и големи групи от хора, ама за индивиди, е, ок, може аз да съм чела малко. Ама никакви отличителни белези не ми дадоха, нямаше и помен от: син гребен, пиърсинг на носа, ей такива, нормални отлики. Тръгвам аз с табелката, на която пише името на типичния англичанин. На летището няма много хора, не знам колко има обикновено, но днес нямаше, или поне не бяха, според моите критерии за множество. Влизам, е, щях да се разхиля безобразно, установих, че има и други като мене, с табелки в ръце/много ясно/ седят и ги вдигат високо, или ги държат постоянно на височина, на която лично аз вдигам гири на тренировка, но за много кратко време. Добре, не се хиля, седя и държа тебелката, която не е никаква табелка, а обикновен лист А4, сложен в джоб, естествено се огъва, та ме вбесява, но както и да е, стоически съм вирнала ръка, сменям я с другата и така. Чакам типичният да се появи, разбира се, не познах от къде точно ще се появи, човекът седял да ме чака от едната страна, аз седя и махам с листа от другата и каквато съм ниска, няма как да ме забележи, защото всички високи екземпляри са се наредели плътно до загражденията. Това пък също ми беше смешно, като на рок концерт, ама без групата и екстатичното настроение. Англичанинът все пак ме видя и Welcome и пр. После в офиса. Е, това беше.