Казармени истории

Днес, като прочетох представянето на Тери, където разказваше за престоя си в това "любимо" на всички мъже място, наричано някога "Родната казарма", а сега "Пансион за благородни девици", ми дойде идеята да създам една такава книга, където всички преминали живи през това "заведение" да разказват весели и не толкова весели истории, които са се случили с тях.

Мисля, че ще се получи едно забавно четиво за всички блогъри - да видят къде сме си губили времето по над две години и да стигнат до градиниците на човешката простотия.

Моля всички, които пишат да пускат постингите си като продължение на първия, написан от мен /както се прави в романа/ и да поясняват специфичните казармени термини, които не са ясни на широката публика. Псувните за нежелателни - ако чак толкова не издържате - използвайте многоточие или картинки!

А сега - На оружие, братя!

................................................................................................................................................

Пристигане в НШЗО /Народна школа за запасни офицери/- Плевен.

Някъде на една далечна гара в Тракия...

Една топла септемврийска вечер.

Бъдещите школници в НШЗО чакат нощния влак за София... Разплакани майки и татковци трепетно очакват мига, в който милото им чедо от мъжки пол ще се качи на влака и ще поеме пътя към едно далечно място за да отбие воинския си дълг. Дисагите са тежки - чанти с печени пилета за из път, щафети шпеков салам, точени вити баници - коя с праз, коя с тиква, шишета с вино и други твърди продукти с над 50% алкохол подгряват родата.

Повечето новобранци са остригани нула номер- както пише в повиквателната.

Аз - с дълга коса, докъдето е могла да израсте от ученическата ми прическа. Ще я пазя до последно!

Влакът иде, майките плачат, товарят "децата" /някои от тях в прекия смисъл на думата, защото са пияни като кирки/. Влакът бавно тръгва с едно протяжно"би-биииииииит", последен поглед към гарата... Трагедия!

Няколко часа по-късно на Централна гара - новобранците са се разплули по пейките, разбрали, че влакът за Плевен е някъде в ранното утро.

Ми ся- кво ша прайм?! Нашата скромна дружинка реши да идем някъде да пием кафе. Натоварихме се в едно такси и потеглихме към центъра. За кратко - спряха ни за проверка от КАТ.

Милиционера погледна вътре - бандата на кратунковците и моя милост- рошав рокаджия.

- Кви сте вие бе? Я документите за проверка!

- Абе новобранци сме, ама влака е чак сутринта та отиваме до едно заведение! Нямаме документи.

- Как нямате бе,ами ако сте избягали затворници?

В тоя момент като най-трезвен от всички /щот не пия/ му вадя моята повиквателна и му я подавам. Разгеле -повярва ни!

Така и не си спомням къде ходихме всъщност, на сутринта се натоварихме на влака и ... към Плевен -дъ-ге /това ще го поясня по-късно/!  

Пристигане. "Къде се намира школата?", "Е-ее,там горе- срещу Панорамата!", "Мерси!" и т.н.

Пътьом намерихме един бръснар за да се преведа в приличен външен вид. Седнах на стола и наведох глава. Един от кичурите падна в ръката ми- пазя го някъде и до днес.

Като се погледнах след манипулацията установих, че кратунковците са се увеличили с още един.

Намерихме школата - отпред пред портала- стълпотворението на народите. Влязохме, отидохме където ни казаха.

Аз- първа рота, свързочник "Малка мощност", общежитие нам-кое-си, 5 етаж. Старшината/фатмака/ трябвало да ми даде дрехи и т.н.

Качвам се, гледам някакъв със свинска мутра седнал на столче в една стая, пълна с дрехи и обувки.

-Добър ден!-учтиво казвам аз. Пратиха ме тук при старшината.

-Представи се бе! Школник, Кой?-изкрещя ми грозната мутра.

"Тоя авно ме бърка с някакъв школник Кой!"-мисля си. Ама за да не му троша хатъра кротко казах:

- Школник ....

- По-високо бе,не си ли закусвал, школник Кой?

"Сигурно е глух, все още ме мисли за школник Кой!"

- Школник ......

-А,могло значи! Кой номер обувки носиш?

-42-43

Хвърли ми някакви обувки, които после разбрах че се казвали “цинтове” или цинтари- по разговорно – с подметка от гьон и шипове отдолу. Даде ми и някакви груби кафяви вълнени дрехи, известни във войската като “въшкарник”, чаршафи, калъфка, партенки/парчета плат, които се увивали на краката вместо чорапи и които никога не съм ползвал/ и ме прати в една стая да се настанявам и преоблека. Като обух панталона установих, че ми е поне с два номера по-голям- можех да направя “кръгом” вътре, дето има една дума без той да се мръдне.

Следващите дни не си ги спомням добре, само ми идва на ум това, че за повечето нямаше дрехи и ходеха с войнишки червени анцузи, докато им намерят.

Първата “Тревога”

Зачислиха ни автомати, ножове, каски, кирки или лопатки /т.нар шансов/шанцов инструмент/, строиха ни в коридора на общежитието и ни обясниха какво се прави при тревога:

Скачаш, обличаш се бързо,бягаш до оръжейната,вземаш си автомата,пълнители,нож,каска,противогаз,лопатка и се строяваш долу пред общежитието. Всичкото това за три минути или нещо такова.

-Ясно ли е?-пита фатмака

-Да! – отговаря агитката

- Каквооооо? Отговаря се Тъй вярно!

-Ясно ли е?-повтаря грозната мутра, вече червена от яд.

- Тъй вярно!-отговаря агитката,примряла от кеф,че го е ядосала.

-Бегом по спалните помещения!

И ние- бегом-ваме, събличаме въшкарника и се завиваме в леглата.

Сирена!

Баси, скачаме, бутаме се един в друг, кой обул един крачол,кой два-бягаме към оръжейната! А там-нещо като опашка за банани преди Нова година-всеки напъва да влезе вътре,а вратата-тясна!

Разгеле-влязох,докопах Калашника,пълнители,противогаза,нож,каска,бегом по стълбите, стъпих накриво-добре, че не го изкълчих. Ами то с отвързани обувки как се бяга?!

Строихме се пред общежитието,дооблякохме се, препазахме въоръжението.

Слиза фатмака и почва огледа.

Аз бях забравил лопатката-здраве да е-ако врагът нападне ще се скрия зад някое дърво...

Един без нож-хак да му е-ще яде само с вилица!

Друг без каска-ами като не мисли с главата си-кой му е виновен!

“Ха, школник, къде ти е автомата?”

Смях в строя!!!

Най-готин беше школник Костов/името е сменено/ - напълно облечен, по чехли, без автомат, с колан с пълнители, без нож, с каска, но за сметка на това- с няколко кирки и лопати.

Ми, квото останало го взело момчето!

И не си мислете, че пича е някой малоумник – страшно начетен, “кестен”/т.е от София/,флегматик/който за всеобщо удоволствие късаше нервите на фатмака не само с плавните си движения, но и като се опитваше винаги да го убеждава, че не е прав за нещо,когато го юркаше/, понястоящем-шеф на една от най-реномираните консултантски фирми в БГ.

Бакарски истории

На втория или третия ден фатмака ни строява долу и пита има ли трима доброволци. Преди да вляза в казармата отслужили комшии са ми казвали никога да не съм доброволец. Ама нали съм си дебела глава – правя крачка напред първи. Излизат още двама.

“Тримата от днеска сте бакари /такива дето носят баките с храна, раздават храната в стола и т.н/, отивате в кухнята-майка/мястото, където се разпределяше храната-виждал съм там плъх колкото ръката ми до лакета да се разхожда небрежно насам-натам без да му пука от нас/, там ще ви кажат кво да правите. От утре сте освободени от физ-зарядка /ставане в 5 часа, голи до кръста бягаме като улави да гоним Михаля-обикновено по 3 км.,после упражнения и т.н.-за събуждане/!"

Вярвайте ми-наистина повярвах, че съм късметлия в този момент!