Йордановден
Всеки празник си има своето дълбоко значение – дълбоко, вътре в самата човешка същност на Човека. ( държа на повторенията напоследък – явно подсъзнателно не съм сигурна, че ме разбират правилно)
За мен Йордановден е онази здрава връзка, която ме свързва с миналото и продължава някъде напред – в неизвестното. Не помня на кого е кръстена баба ми Дана, но аз със сигурност съм кръстена на нея. Приела съм с името и част от същността и – с всички последствия от това. Та затова на днешния ден винаги си мисля за достойнствата на човека, на жената, на личността, за греховете, за пречистването...
В днешния свят границите между достойно и недостойно са толкова размити, че едва ги намирам. Къде всъщност е достойнството на човека? В системата „Оцелей по възможност”, или в тъпата фраза „Целта оправдава средствата”, която всички повтарят като мантра и очакват разбиране в отговор? Не разбирам такива цели. Понякога оцеляването е недостатъчно – особено в свят с толкова размити граници и толкова много лица. Целта е различна – всеки нов ден носи нови цели. Преди месец имах за цел да не се разболея и да остана здрава на всяка цена. Днес имам за цел да науча някой нови неща, от които завися. Утре ще имам за цел да изкарам 150лв и да си платя тока...Кога точно решавам, че някоя от тези цели си заслужава да жертвам част от себе си?
„Никой не би желал да падне само заради надеждата, че ще се намери кой да го вдигне” – казал го е Макиавели. Мразя да падам. Още повече мразя да ме вдигат – защото никой няма да си направи труда да ме вдигне само заради зелените ми очи. Винаги има друга причина. И тя никога не е от нещата, които работят в моя полза. Знам го от баба ми Дана, която се постара да ми го докаже с целия си труден живот. Тя ми даде заедно с името и идеята, че човек се ражда на тоя свят сам, живее с хора –ако иска, и после пак остава сам. Тъжно е, но не е далеч от реалността. Няма ненаказано добро, няма неразбиране или недостойни неща – има различни пътеки.
Не се съмнявам в човешката природа, тя е такава, каквато е – егоистична, самоцелна и самодостатъчна под лъскавата повърхност от добри думи и дела.
Греховете ми...изобщо не знам какво точно значи грях. В очите на идеалните хора може би аз непрестанно греша, дребните ми стремежи ме опорочават и губя достойнството си. В собствените ми очи най- големия ми грях е, че забравям за себе си. Често го правя, а това е глупава грешка, която не подлежи на прошка. Йоан Кръстител държал хората във водата докато си признаят всички грехове. Мога спокойно да си призная всичко – никога не съм лъгала от зла умисъл, никога не съм навредила съзнателно на живо същество, никога не съм пожелавала ничия жена или риза... Не съм убивала, но съвсем съзнателно и без угризения съм способна да го направя ако реша, че е наложително... Способна съм всъщност на всички смъртни грехове – ако обстоятелствата го налагат. Все пак, аз съм подобие на съвършенство (каквото и да значи това) – би трябвало да съм способна на всичко. Защото що за съвъренство е съвършенството, изградено само върху положителности? Как бихме узнали, че сме достигнали съвършенството, ако не познаваме нищо друго? За жалост, обаче, в живота на човека се случват твърде много отрицателни, погрешни и несъвършенни решения и стъпки, а съвършенството и достойнството остават някъде в пожелателната сфера. Не се стремя към тях – искам да съм просто човек, да греша и да се уча от грешките си, да търся доброто и да успявам да го различа в калта, да усещам с всяка фибра грешната стъпка, която не бива да правя, но да имам свободата да взема решението сама...
Поглеждам към планината – днес е обвита в някакви бели мъгли и едва се очертава през смога. Дълбоко в себе си чувам онова специфично пукане на старите дървета, шумоленето и тихата въздишка, с която пресния сняг се отронва от клоните на боровете... Снегът се събужда под тънките пръсти на слънцето и заблестява в сребърни отблясъци... Под надвисналите клони ясно личи съвършенна заешка следа – подскачаща равномерно по преспите, кривуличеща равномерно по наклона, устремена към най- сигурното място вдън гората. Там някъде е съвършенството – дори следите, които водят до него, са съвършенни...
Със сигурност звучи странно, но твоят постинг ми припомни снощния ми сън! :)
Вървя си по плажа и се чудя, защо вместо по пясък стъпвам по черни квадрати, а някъде в средата един единствен бял квадрат. Недоумявах, защо е само един белият квадрат и внезапно се сетих, че без многобройните черни квадрати не бих оценила и не бих се зарадвала на белия....:)
Накара ме да се замисля с поста си. Благодаря ти.
Целта за мен не оправдава средствата. Целта си е цел, но не на всяка цена. И още нещо, което мразя като пословици - за онова, което не те убива... Не, то не те прави по-силен. Поне за мен не. Къса ти нервите, унищожава те капка по капка, изцежда те. Дори и накрая да си морален победител, няма да се зарадваш. Та което те убива и смачква, не те прави по-силен.
Има множество такива лафове, с които си търкаме езиците и комплексите и се мъчим да оправдаем действията си, резултата от действията ни или тяхното безсмислие.
Но и аз мисля, че няма добро ненаказано, факт е. Но пък си е струвало за теб самия да го направиш. Оттам насетне, кучета го яли доброто...
поздрави!
Таничка, понякога мисля, че всъщност е много вредно за една жена да бъде силна - да не се оставя да я "убият" онези много силни емоции и преживявания. Една добра приятелка казваше, че колкото повече помощ искаш, толкова повече ще получиш. Но тази философия така и не се научих да я прилагам...
Относно ненаказаното добро - не става въпрос за користни цели или "танту за кукуригу" :)). Може би са различни критерии - това което за един е добро, за друг е без значение... Но наистина винаги си струва да го направиш, ако смяташ, че така е правилно. Пък после - който видял, видял. А който не - жив и здрав.
Това име е с гръцки произход (разбирай, византийски :), както повечето хубави наши имена, макар че и то минава за изконно българско име - означава "хубав/добър Иван" ("кало-Йоан").
Та, честито на всички празнуващи вчера и днес - с модерни или многовековни имена - да си носите името със здраве и добри дела!
Аз пък определено съм съгласна че това, което не ни убива ни прави по-силни. Както и всяко друго изживяване, на което позволим да ни научи на нещо. В крайна сметка всички ние сме само празни телесни обвивки за нещо, чиято цел е да се учи и да изживява разни неща - и хубави и лоши. Ако нещото не си изпълнява мисията, то става тъжно и ненужно. Няма да го нарека душа, защото все още не мога да различа ясно душата от нерните процеси и нефизичните тела. Но все едно - ясно е, че целият ни живот е напълно безмислен глобално. Дори и хората, които са оставили ясна диря, те не са по-малко мъртви от тези, за които никой не е чувал. Смисълът е локален и личен - всички ние се раждаме, изживяваме някакви неща, даваме приноса си към човешката история (който обаче ако не бяхме ние, някой друг щеше да даде) и когато дойде времето си тръгваме, оставяйки тъжната и празна обвивка да изгние. А животът е просто игра, която нещото обитаващо телата ни харесва да играе, роли, в които обича да влиза - на дете, на възрастен, на родител, на любим, на страдащ, на мразещ, на щастлив, на нещастен и т.н.. И е почти 100% сигурно, че всеки от нас ще влезе в тези роли по някое време и само от нас самите зависи как ще изиграем ролите, и как те ще ни променят. Да, може и да ни изсмучат и убиват бавно, а може и да ни дадат ценни уроци и да ни направят по-силни. Но колкото до глобалния смисъл, за мен той не съществува. Затова в момента съм на мнението, че е най-важно, човек да прави каквото мисли за правилно и да се забавлява максимално, защото така или иначе, животът е твърде кратък, за да го прекарваме във въпроси за смисъла му.
Да, обаче аз се казвам Даниела и изобщо не празнувам на Йордановден, а на 17-ти декември, когато е денят на пророк Данаил. Има още един ден на този пророк, но аз си избрах да е на 17-ти декември...
Вчера имах много "интересен" спор с една дама, която се опитваше да ме убеди, че Йоана и Йоан произлизат от Йордан...и празнували на Йордановден, не на Ивановден, а Йоан и Иван са едно и също име с различен произход...Ходи и обяснявай. Та това всеки го знае. Ами сега? Аз ли криво зная, криво ли ми казват? Йордановците "носят" името на река Йордан, а Ивановците - производни имена колкото искате:
Иван, Ваньо, Иванка, Ивана, Ваня, Ивайло, Ивайла, Иво, Ива, Ивона, Ивелин, Ивелина, Ивет, Йов, Йово, Йоан, Йоана, Йонко, Йонка, Йото, Жан, Жана, Калоян, Яна.
За Калоян и на мен ми се чудят, като кажа че и те имат имен ден на Ивановден...Как така??? Ами така...Иван си е Иван, а Калоян не е само Иван, а хубав Иван.
Някой би казал: Има ли значение? Да, за мен има значение името не само защото човек идва с името си /?!?/, а и защото то също оказва влияние върху характер, темперамент и ред други такива "елементарни нещица"...
Наистина, човек сам се ражда и сам умира. Това го разбирам по следния начин: всеки сам трябва да изживее болката, с която се среща. Обаче човек не живее сам. (Нека направя паралел: Казват, че всеки носи своя кръст. Визира се Голгота. Обаче според Евангелието, даже Христос не е носил сам своя кръст - носили са му го. Е, сам си е умрял после на него.) Няма голямо удоволствие в това да си сам, и си струва да поемеш риска да се довериш и да бъдеш довереник.
Което не ме убива, не знам дали ме прави точно по-силна, но може би по-смирена, по-приспособима (защото съм оцеляла още един път). Може това да е признак на сила - зависи какво наричаме сила. Силна ли е тревата, която се надига, след като през нея са преминали конските каруци? Тя едва ли би се нарекла така, но ето, оцеляла е.
За "Целта оправдава средствата" - по едно време наистина бях повярвала, че е така. Но после видях на практика, че не, не ги оправдава. Защото ползването само да почтени средства е не лоша цел, и даже да не постигнеш другата, тази ти носи удовлетворение. А тези, за които целта оправдава средствата - да са живи и здрави, имат право на своя избор, както аз - на моя.
"Няма ненаказано добро": Доброто е награда само по себе си. Ако доброто е направено с надеждата за получаване на благодарност, тази надежда е илюзорна. Тя съдържа в себе си изискването, някой да те "признае", "възвеличае" и е донякъде тщеславно очакване. Такова нещо като "признателност до гроб" рядко се среща, и обикновено го изпитваме към хора, които не го изискват. Когато човек дава и прави добро, той получава енергия - всеки го е усещал. Правиш добро - получаваш удовлетворение (енергия). Това е наградата, нищо друго.Шогун, права си, че няма надежда да се получи признание. Не търся признание. Търся онова моментно равновесие на вселената, което би следвало да настъпи от факта, че някъде се е сътворило нещо добро. Но е безнадежно - явно доброто е толкова малко, че равновесието се задържа само частица от секундата и не мога да го зърна. Нищо, мен ме топли идеята, че дори за частица от секундата вселената е била в равновесие. :)))
Далето, не се бях сетила за Ян и Яна, за Ивелин и Богдана... Мерси за подсещането. И аз мисля, че името оказва някакво влияние върху темперамента и характера. Има зависимост между звуковите и мозъчните вълни според някой психолози. За Калоян, разбира се, знам - Таничка, да ти е жив и здрав, да те радва и да те изненадва, да рисува все по- прекрасно и все така достойно да отстоява мнението си.
А затова дали те прави по-силна ами прави те, в смисъл, че те кара да откриеш в себе си сили, за които не си подозирала (или само си подозирала). А това си е сила. Помага ти да разбереш коя точно си, как би реагирала в определени обстоятелства, до къде би стигнала, как биха те променили - дава ти нова преспектива. Дали е нужно? Ами вероятно не е, не и в смисъла, който ни е социално влагаме. Но знанията не са само неща в главата, те са и неща в сърцето, и неща по тялото. Това че знаеш неща по принцип, не значи, че ще можеш да ги приложив с случай на истинска нужда. И със сигурност не значи, че ще имаш силата да запазиш самообладание в гадни моменти. И т.н. Просто да бъдеш добър/силен човек е доста по-глобално. А това че сме жени, не значи чен не сме хора. И като хора, всички сме тук, за да се учим на някви неща, които сме преценили в някакъв момент, че са ни нужни.
А за доброто във вселената - ами аз си мисля, че доброто има смисъл само за осъзнатите същества. Все пак в природата се случват постоянно някакви неща, но те не са по начало добри/лоши. Те са просто част от циклите в природата на начало и край. Ние си измисляме какво е добро. Примерно, добро ли е да ваксинираш африканчета? Да, спасяваш им живот. Но раждането на 10 деца има смисъл само ако 8 от тях умрат. И какво става - семейства с по 10 деца. А традициите не се променят толкова бързо колкото науката. И какво, добро ли е или зло. Всички бихме казали, че е добро. Но без подпомагането на по-сериозна промяна в обществото, ние обричаме тези деца на гладна смърт или дори по-лошо, живот в нечовешки глад. И това може да се екстраполира доста при желание. Изобщо не твърдя, че не трябва да се прави добро - напротив, ние самите имаме нужда от това - да правим добро, да се чувстваме полезни, да радваме околните, да търсим и намираме справедливост. Трябва. Но да очакваме Вселената да дойде да ни приветства?! Кармата си тече и пази баланса, но повече от това, ми съмнявам се. Затова мисля, че човек трябва да прави каквото прави заради личното удовлетворение от това, че го прави. Признанието е вторичен продукт. Приятен, но вторичен.
"Не пипай тази книга" на Ян ван Хелсинг. Две от книгите му са били забранени в Германия и Швейцария, но тази е на нашия пазар от доста време (за Америка се съмнявам) .Може би вече сте я чели, но ако не сте, ще намерите в книгата някои отговори или поне ще прочетете любопитни факти, за които съм сигурна, че сте подозирали или поне сте си задавали въпроси!
П.С. Стилът малко напомня на "Разговори с Бог". Авторът се обръща конкретно към ТЕБ (читателя).
Дени, съгласявам се, че "ние си измисляме какво е добро". Относно знанията - не ми харесва идеята "знание като самоцел". Прилича ми на вещомания, или нещо такова - безцелно трупане. Мисля, че всяко знание трябва да се употребява и прилага. По възможност за добро, но не винаги се получава точно добро.
Честно казано не знам какво значи да се прилага. Ако говорим за академични знания - това е система, всеки дава от себе си колкото може и колкото има. И светът евентуално става по-добър. Ако говорим за гадните неща, които ни се случват...ми не знам какво им е приложението. Човешката психика е твърде сложна в това отношение. Може би летиш твърде високо и имаш нужда да те свалят на земята и да ти покажат, че все още си уязвим. Може би имаш нужда точно обратното, да разбереш, че не всичко е на земята, и че пътят на душата не винаги съвпада с твоите планове. Не знам, това са само спекулации. Нямам си идея. Може пък изобщо да няма смисъл. Може би животът ни е напълно безмислен и ние си измисляме смисъл, за да се чувстваме важни и полезни. Наистина, не мисля, че трябва да се задълбаваме във въпроса "защо". По-добре просто да открием начин да спечелим най-много от ситуацията и да продължим напред. И да се радваме на всеки момент. И да се усмихваме. И да се забавляваме. И да си помагаме, ако може. Нещо такова. Ако някой може да даде по-смислен отговор, ще се радвам. Но аз обичам да се смея. И да ми е забавно. И весело. И ако може и да съм полезна с нещо, най-добре.
Мисля, че по въпроса за приложението забихме. Защото както сама отбелязваш, гадните случки са те научили на нещо. А щом са те научили, значи си станала по-силна, защото знанието е сила. Не знам какво трябва да значи, че те прави по-неуверена - щом повишава шансовете ти за оцеляване, какво значение има как се чувстваш. Как човек се чувства не е кой знае колко обективен критерий за благополучие. Да, критерий е за теб самата, но всъщност ти контролираш изцяло чувствата си (или поне би трябвало), за разлика от средата си ...
Пък за приложението изобщо, не виждам защо ако нещо ме прави щастлива, трябва да му търся конкретно приложение освен това. Което със сигурност не значи, че няма да има индиректни приложения. Примерно, в науката често се случва, прави се някакво проучване, но резултатите му нямат непосредствена полза за въпросната област. По-късно обаче някой открива чудесно приложение в друга област нямаща нищо общо с първата. Това значи ли, че работата на хората е безмислена? Ми не мисля така. Знанието се натрупва и това му е най-хубават страна. И нищо не се губи, освен ако не подпалиш библиотеката. Може и в конкретния случай да изглежда самоцелно, но в края на краищата сигурно 90% от нещата влизат в употреба.
Дени, както се пееше в началото на Help - по-млада когато бях, далеч по-млада от днес, аз също вярвах, че знанието е сила; че човек може да контролира чувствата си изцяло; или че всичко, от което се нуждаят партньорите в една връзка, е любов.
Сега познавам себе си дотолкова, че да знам кои клишета работят за мен и кои - не.
Ще ти дам пример с физиката - когато наситим един разтвор на вода и захар с прекалено много захар - той става смъртоносен; когато разтегнем еластично тяло прекалено много, то вече става 2 тела :); когато приложим прекалено голям натиск върху едно тяло, то се разрушава...
Т.е. - мъдрите мисли важат до една степен, до една граница, след която нещата се променят - често драстично и неузнаваемо. Хора, които са се обичали "до смърт", стават смъртни врагове.
Ние самите, които сме били образец на хладнокръвие и самоконтрол, поемаме толкова много натиск от силите около нас, че това ни разрушава - и физически, и психически...
И така се оказва, че вече не мога да контролирам толкова добре това, което казвам/чувствам/мисля. И бих предпочела да не знам толкова много неща, които на практика не са ме убили, но и не са ме направили по-силна...
Иначе не говоря за любов, там положението е доста по-различно, защото човек по не съвсем ясна причина контролира себе си най-малко с любимите.
А за ситуациите...разбирам те и мисля, че точно това е една от причините да умираме - защото в някакъв момент надеждата изглежда изчезва, и нещата които не можем да простим или забравим се отбелязват на лицата ни. Сещам се за майката на приятеля на мама, която е на над 80 години и въпреки това не можеш да й дадеш повече от 50тина. Сещам се и за разни американски мъже (кой знае защо не за жени), които си живеят щастливо и енергично до 90. А тук, хората умират на под 70. И т.н.
А за еластичните тела...твърдението е, че животът не ни поднася предизвикателства, с които не можем да се справим (освен в случаите с летален край, които в моята философия за предопределени). Това от мен :)
Права си, научаваш се на пинизи, но ако ще съм в синини и ще ме боли всичко отвсякъде, не ги искам тези уроци. Иначе, преди 20 години изобщо не мислех така пораженчески. Исках предизвикателства, исках да падам и да се изправям достойно, и целият комплект бълвочи на брътвеженето...
Само дето, като трябва да поизбършеш някоя и друга детска сълза след всичките свои, и трябва да вдъхнеш патос на дете от безсмислието на човешката гадост, е няма жив човек, който да дойде да ме убеди, че цената на уроците видиш ли е безценна...
Но, както се казва в приказките - "Поживем, увидим". Времето ще си покаже всичко.
Не знам, мисля, че е по-добре човек да вижда в предизвикателствата, които е преживял хубавото и победата, отколкот лошото и болката. Защото винаги ще има и от двете, ако почнем да се жалваме и да страдаме, положението ще стане много грозно . А това е тъпо...и безмислено. Колко по-лоши неща могат да се случат на човек, ако трябва да се надцакваме по страдания, винаги ще има някой по-нещастен, по-изстрадал и т.н.
Може да се каже, че в резултат на премеждието си се обезсилил - и ще е напълно вярно. Ако премеждията следват прекалено често, може и да не успяваш да се възстановиш напълно и съвсем да се поболееш. Тогава по-силен ли ще си?
А може и да се каже, че си опознал още една своя страна, и още една страна на другите хора, прочел си още една страница от Книгата. Е, тогава може да си по-силен с мъдрост, или с тренинг, или с опитност.
А в случая с планината (много се радвам, че всичко е свършило добре, мога да си представя колко страшно е можело да стане) - има много начини да погледнеш на случката : 1) имаш нужда от прочистване на натрупаната, но застояла енергия, 2) ще ти се случи нещо, което изисква да имаш ниски нива на енергията, 3) планината ви е показала мощта си, но това няма как да не те изтощи 4) друго/няма причина. Но все пак човек няма само физическо тяло, нито само 1 енергия. И това което те изтощава на 1 ниво, може да те зареди на друго. Като хубавия и дълъг и див секс. Може и да те изтощи на всичи :)
Но това което всички май забравяме е, че ако приемем че имаме безсмъртна душа, която се преражда чрез смъртните ни тела, за да изживее някакви неща, то нищо не ни казва, че тя иска да изживее непременно само положителни и хубави неща. Ако съществуваш извън телесното и вероятно астралното тяло, то ти няма да можеш да чувстваш НИЩО. И тогава всяко усещане, приятно или не, ще е невероятно удоволствие за теб. Колкото и да е гадно на физическо ниво за бедните приносители на физическото тяло - ние. И не искам да изглежда, че аз съм цъфнала и вързала, но това също е гледна точка, в която да потърси човек утеха.Дени, изтощаването със секс води до положителни емоции в края на краищата. Изтощаването с природна стихия или с неразбран човек напр., никак не ме радва, по скоро ме кара да се чувствам като парцал в края на борбата, а това е безсмислено. Единственото, което може да се научи от такова нещо според мен е, че такива борби не бива да се водят. Може би това е мъдрост. А мъдростта би могла да е сила, ако се използва правилно. Нали?