История с дърво

Добре де не бързайте да казвате че тук не е раздел "Ботанически градини" та да пиша за некакви дръвца.

Всъщност това е една житейска история. На мъж над 40-те. Нали знаете как е по писанията - хваща ги кризата на застаряването - точно когато балансът между знания и възможности е почти перфектен. И им се случват разни неща - понякога хубави, понякога не толкова.

Това което преживявам в момента е невероятно и всъщност малко неочаквано - но е прекрасно. Или поне щеше да бъде - ако не беше безнадежно. Но удоволствието да се чувстваш жив - си струва.

Та това е историята....на едно дърво.

Ако ви доскучее, теглете ми една..., няма да ви придирям.

Ето и историята:

Това е приказка. А може би не точно. Все едно.

Та приказката е за едно дърво. Такова обикновенно, като повечето дървета в гората където растяло. То пък една гора – тук там някой храст, или избуяла трева, тук там някоя фиданка.

Та така, растяло си дървото и годините си минавали.

Редували се ледени зими и горещи лета, замайващо цветни пролети и тъжно жълти есени, абе съвсем нормална история за дърво.

Не че нашето дърво се отличавало с нещо кой знае какво от другите наоколо, било си нормално дърво със здрав корен, право стъбло и да речем буйна корона. Ми дърво, какво друго да си има.

Докато било младо в зелената прохлада на листата му често кацали да отдъхнат пъстропери птици, една от друга по шарени и гласовити. Те го радвали с нежните си песни, то ги приютявало в хладните нощи и горещите дни,

Годините обаче отлитали.

Дълбоки бръчки прорязали тялото му. Все повече клони се прекършвали в тъжна сухота. Листата на короната му бързо пожълтявали, а все по рядко пролетта донасяла цветове по посърналите му вейки.

Дървото не се предавало. Все така гордо се изправяло срещу бурните ветрове, но все по-рядко някое птиче голишарче се сгушвало между старите му клони.

Дървото обаче не унивало. То как ли пък едно дърво ще унива, то си е дърво, нали така. Споменът за прекрасните пролети и бурни лета поддържали желанието му за живот. Животът обаче полека си отивал. Докато един ден в края на пролетта, там където почти започва лятото в клоните на нашето дърво кацнала чудно-красива птица. Абе то дървото било виждало какви ли не птици, но тази била някак по-различна. И цветовете на перата и извивките на опашката и нежния топъл блясък на очите и. Пък не пеела красиво, но пък гласът и карал листата на дървото да шумолят напевно с вятъра. Нещо се променило в еднообразния живот на дървото.

Нещо го накарало да се чувство по-живо от всякога. И за бога, това нещо била птицата. За няколко дни прекарани в короната му, тя успяла да направи чудеса.

Клоните на нашето дърво поизправили увисналите си рамене, листата се напълнили с живителна влага, а едно слънчево утро дървото посрещнало с малко крехко току-що разцъфнало цветче. Не било никак редно да цъфти баш по това време – но се случило и дървото се чувствало безмерно щастливо (абе какви чувства у едно дърво, ама на, така си било).

Дни на ред, дървото посрещало с радост утрините и първото нещо което обагряли слънчевите лъчи – били нежните листенца на разцъфналия цвят.

Дървото разбирало, че този цвят не е в реда на нещата, ама му било свидно да го отрони. От где да знам може би сърцето му не давало – ако едно дърво може да има сърце.

Ей с този цвят съвсем забравихме за птицата. А тя, птицата, продължавала да намира подслон и защита в клоните на дървото и за благодарност често омайвала нашето дърво с веселите си песни.

Старото дърво със свито сърце (е може пък да е имало сърце все пак) очаквало деня, в който и тази птица както много други преди ще отлети да търси щастието си по белия свят, щото то си знаело че така става с птиците, но някак не му се искало да стане точно така.

Уви денят от който се бояло – настъпил.

Една утрин дървото се пробудило с усещане за празнота. Първом се почудило от къде това усещане у едно старо дърво като него и чак тогава осъзнало че нещо липсва – нямало я птицата. Болка пронизала старото му стволище – от върха на посърналите му в този миг клони до сами дълбоките му корени. И тогава почувствал и другото – нямало го нежното цветче което толкова прилежно кътало между листата си. Просто птицата отлитайки го понесла в малката си човчица.

Абе тоя цвят изобщо не бил на мястото си в короната на едно старо дърво.

От тогава на сетне дървото продължило сивото си съществуване, но всяка година,  по времето когато пролетта се прелива в горещо лято, дълбоко в короната му разцъфтява едно нежно и крехко цветче, на същото онова място където в ония дни и нощи красивата птица пеела песните си. Едно цветче което никой никога не е очаквал.

Ами това е приказката.

Лека нощ деца.