История за бронежилетки, чорапогащници и бира
Мотскам се аз из офиса вчера. Скука.
Да го кажем неочаквано дойде един колега журналюга, който заминава с контингента в Афганистан. Минал човека през военните да си вземе три ката камуфлажки, бронежилетка и каска. Та дойде човека да си каже довиждане, да вземе някой съвет и въобще други такива прочувствани неща.
Аз обаче веднага се навлякох в бронежилетката и каската. Ужас.
Бронежилетката тежи около 20 кила. Освен това е така направена, че се пристяга към тялото плътно. В един момент се оказах с две големи метални плочи отпред и отзад на гръдния кош и разни плочи по-малки отстрани на торса. А да и една такава по-малка плоча се мандрахерцаше пред най-ценното ми (малкият Black Hawk) и играеше роля на щит. Нахлузих си и каската - е не грозна стоманена, а модерна кавларена. Абе забавно. Първо имаше малко фотосесия (снимките са засекретени, че съм много грозен), после ходех по стаите и стрясках колегите, а накрая реших в този вид да ида да си купя кола от близкото кафе, но ме спряха. Казаха, че вероятно ще докарам инфарк на някоя бабка.
После дойдоха обаче кофти ефектите - психически и физически.
Физическите са по-лесни за описване. Оказа се, че тежа с 21 - 22 кила повече. После почнах да се чувствам като в корсет (не, че съм носил някога де), накрая тия метални (или композитни, знам ли ги) плочи почнаха да се загряват от жегата и познах да се чувствам като в пещ. Да не говорим, че трудно се движех, а високата бронирана яка предназначена да не ми отнесът вратлето някой куршум почна съвсем да ме дразни. Абе корките кашимерци дето бягат по баирите с тия железа.
Психическите ефекти са по интересни.
Както вървях наляво надясно и колегите си играеха да удрят по бронята с все сила, а аз ги уверявах, че нищо не усещам (даже имаше кретени дето предлагаха да стрелят по мен...) усетих колко всъшност съм незащитен. Бронята не обгръщаше цялото ми тяло, а само най-вероятните места в които може да ме шибне куршум. А незащитените бяха много. Примерно артериите по краката, лицето, пролуките между каската и яката, задника ми и какво ли още не. За няколко секунди си дадох сметка, че човек е адски уязвим. Дето се вика може да ти сложат 20 кила броня и пак някой джигит да ти пръсне тиквата. Кофти история. Абе стана ми много, много кофти.
***
Ден по-късно се оказах на едно летище зяпайки един самолет и се сетих за един разговор, който водих с Кака ми на скоро.
Ставаше въпрос за красотата. Тя много, много, много обича морето. Аз не толкова. Тя много, много, много обича много природни неща. Аз не толкова.
Работата е там, че за мен планините, реките езерата, моретата, плажовете са си просто такива. Създадени от природата и ние или можем да ги разрушим или да ги запазим такива или да шибнем един хотел на подходящото място за да правим пари...
Нещата на които се възхищавам почти до обожествяване (дето някой се беше ебавал с класическият израз - deus est in machina) са машините. Както беше в случая с тази десетонна купчина желязо наречена самолет.
Възхищавам им се защото преди е нямало нищо - имало е метал, композити и до там. После един човек си е легнал с една мечта и се е събудил с идея. После разказал идеята си на разни хора, те помислили, шибнали две три ракии и решили да направят машината. И я направили, и тя била прекрасна и даже летяла. И всичко това създадено само и единствено от човешкият разум (дето пшък някой друг беше казал - Само и единствено човешкият разум може да създаде от ада рай и от рая ад). Разбира се Кака ми ме обвини, че това моето е някаква висша и извратена форма на филантропия. Знам ли.
Знам ли, знам ли. Има хора (повечето), които се възхищават на едно цвете. Е да и за мен то е хубаво, но е създадено от бог знай кой или от самият Бог, знае ли човек)... Обаче машина, задвижвана от двигатели с мощност хиляди конски сили (даже десетки хиляди), толкова странна и приятна за докосване, толкова изчистена от всичко излишно, толкова съвършенна и могъща на външен вид... И създаена от хора като мен.
Мога да кажа само .... Уауууууууууууу.
Абе нямам представа въобще дали ще разберете нещо, но май и не ме интересува. Просто исках да си кажа нещата както ги усетих днес.
Да го кажем неочаквано дойде един колега журналюга, който заминава с контингента в Афганистан. Минал човека през военните да си вземе три ката камуфлажки, бронежилетка и каска. Та дойде човека да си каже довиждане, да вземе някой съвет и въобще други такива прочувствани неща.
Аз обаче веднага се навлякох в бронежилетката и каската. Ужас.
Бронежилетката тежи около 20 кила. Освен това е така направена, че се пристяга към тялото плътно. В един момент се оказах с две големи метални плочи отпред и отзад на гръдния кош и разни плочи по-малки отстрани на торса. А да и една такава по-малка плоча се мандрахерцаше пред най-ценното ми (малкият Black Hawk) и играеше роля на щит. Нахлузих си и каската - е не грозна стоманена, а модерна кавларена. Абе забавно. Първо имаше малко фотосесия (снимките са засекретени, че съм много грозен), после ходех по стаите и стрясках колегите, а накрая реших в този вид да ида да си купя кола от близкото кафе, но ме спряха. Казаха, че вероятно ще докарам инфарк на някоя бабка.
После дойдоха обаче кофти ефектите - психически и физически.
Физическите са по-лесни за описване. Оказа се, че тежа с 21 - 22 кила повече. После почнах да се чувствам като в корсет (не, че съм носил някога де), накрая тия метални (или композитни, знам ли ги) плочи почнаха да се загряват от жегата и познах да се чувствам като в пещ. Да не говорим, че трудно се движех, а високата бронирана яка предназначена да не ми отнесът вратлето някой куршум почна съвсем да ме дразни. Абе корките кашимерци дето бягат по баирите с тия железа.
Психическите ефекти са по интересни.
Както вървях наляво надясно и колегите си играеха да удрят по бронята с все сила, а аз ги уверявах, че нищо не усещам (даже имаше кретени дето предлагаха да стрелят по мен...) усетих колко всъшност съм незащитен. Бронята не обгръщаше цялото ми тяло, а само най-вероятните места в които може да ме шибне куршум. А незащитените бяха много. Примерно артериите по краката, лицето, пролуките между каската и яката, задника ми и какво ли още не. За няколко секунди си дадох сметка, че човек е адски уязвим. Дето се вика може да ти сложат 20 кила броня и пак някой джигит да ти пръсне тиквата. Кофти история. Абе стана ми много, много кофти.
***
Ден по-късно се оказах на едно летище зяпайки един самолет и се сетих за един разговор, който водих с Кака ми на скоро.
Ставаше въпрос за красотата. Тя много, много, много обича морето. Аз не толкова. Тя много, много, много обича много природни неща. Аз не толкова.
Работата е там, че за мен планините, реките езерата, моретата, плажовете са си просто такива. Създадени от природата и ние или можем да ги разрушим или да ги запазим такива или да шибнем един хотел на подходящото място за да правим пари...
Нещата на които се възхищавам почти до обожествяване (дето някой се беше ебавал с класическият израз - deus est in machina) са машините. Както беше в случая с тази десетонна купчина желязо наречена самолет.
Възхищавам им се защото преди е нямало нищо - имало е метал, композити и до там. После един човек си е легнал с една мечта и се е събудил с идея. После разказал идеята си на разни хора, те помислили, шибнали две три ракии и решили да направят машината. И я направили, и тя била прекрасна и даже летяла. И всичко това създадено само и единствено от човешкият разум (дето пшък някой друг беше казал - Само и единствено човешкият разум може да създаде от ада рай и от рая ад). Разбира се Кака ми ме обвини, че това моето е някаква висша и извратена форма на филантропия. Знам ли.
Знам ли, знам ли. Има хора (повечето), които се възхищават на едно цвете. Е да и за мен то е хубаво, но е създадено от бог знай кой или от самият Бог, знае ли човек)... Обаче машина, задвижвана от двигатели с мощност хиляди конски сили (даже десетки хиляди), толкова странна и приятна за докосване, толкова изчистена от всичко излишно, толкова съвършенна и могъща на външен вид... И създаена от хора като мен.
Мога да кажа само .... Уауууууууууууу.
Абе нямам представа въобще дали ще разберете нещо, но май и не ме интересува. Просто исках да си кажа нещата както ги усетих днес.
Аз пък се кефя по някакъв подобен начин на системи. Не мога да го обясня точно - защо и как - но ми се струва подобно. Някакви взаимодействия на елементи, много малки частици, които си пасват, интерагират и правят нещо - било то в природата, дървета и т.н., било примерно в семейството, в един прост разговор или вътре в един човек. Ужасно интересно е как точно си взаимодействат, кои фактори влияят как, а те са адски много нали и паралелно и вътрешни и външни ... абе ... охх ... забравете :)