Искам да живея във виртуалната реалност
Дойде ми в повече обективната действителност със странните проявления на нейните персонажи. Имам усещането, че повечето неща около мен са в конфликт с представите ми за добро, красиво и истинско.
Не че от доста време не си мисля, че животът поразително прилича на някакъв филм, написан по точно установен сценарий, в който аз принудително участвам, поради факта, че съм жива, но, честно казано, този филм, дали заради абсурдността му и съчетанието й с елементи от всевъзможни жанрове от рода на: драматични, романтични, сапунени, политически, ужасяващи, криминални и т. н., често пъти не го разбирам и не мога да схвана замисъла му.
Затова предпочитам другата, виртуалната реалност, в която мога да избирам в кой "филм" да вляза и с кого, колко и как да контактувам. Донякъде аз да определям нещата. Ако не ми изнася нечие изказване или тема, просто ги подминавам, без да съм длъжна да участвам. В интернет човек има свободата да не е зависим от никого.
Мисля, че виртуалното общуване при стойностните хора притежава много повече красота от другото, реалното, защото е изчистено от загрозяващата го материя и при него се откроява най-вече душата на човека. Понякога можеш по-дълбоко да проникнеш в нея и тя да те омагьоса с нейната чистота, богатство и чар.
Докато наяве повечето такива хора като че ли не умеят да показват колко са красиви, умни, чувствителни и въобще – уникални. Или аз не съм достатъчно наблюдателна, за да ги възприема по този начин. Вероятно и за мен се отнася същото, което казвам за другите.
Изобщо – уморително е да се надяваш, когато очакването продължи прекалено дълго време...
BgLOG.net
· 10.01.2009
· Magyar
"Дойде ми в повече обективната действителност със странните проявления на нейните персонажи. Имам усещането, че повечето неща около мен са в конфликт с представите ми за добро, красиво и истинско."
Случва се Куини.И на мен в момента ми е в повече реалността,но виртуалната реалност не може да замени красотата на реалното общуване с любим човек,разходка при залез,танцът,чаша вино на свещи,погледът,докосването.....
Предимството на виртуалното общуване е,че никой не може да те нарани,така както в реалността,няма как да те заболи,когато ти рухне "пясъчната кула" на надеждата и можеш спокойно да освободиш душата си във вртуалното пространство,избирайки с кого да общуваш.Избирайки виртуалното се предпазваш от болката,но и от надеждата да намериш щастие в реалността.
Дори и "пясъчните кули" да рухват,дори и страшно да боли,пак не бих се лишила от надеждата.Не се умаряй да търсиш щастието в реалността,защото виртуално със сигурност не можеш да го изживееш!
Когато си най-уморена от търсене или много те боли от загуба на уж "намереното" щастие,изплачи болката виртуално,но потърси красотата в реалното( природата,музиката,среща с приятели..).
Аз например сега ще си запаля колата и ще карам там,където пътят ме отведе!
със странните проявления на нейните персонажи
Докато наяве повечето такива хора като че ли не умеят да показват колко са красиви, умни, чувствителни и въобще – уникални.
Не си права .
Пък може и да си права.
Копривчице, мъдри са съветите ти, за което ти благодаря. Ах, тази реалност, в която щастието тича пред теб и ти цял живот го гониш. Някой път е по-близо до теб, друг път – по-далече. Понякога с протегнати ръце успяваш да го докоснеш, но само за миг и веднага след това то се изплъзва. Колко много болка и разочарования изживяваме заради желанието ни бъдем щастливи и обичани!
Забелязала съм, че всяко нещо си има две страни: добра и лоша.
Например прекалено силната любов е способна да накара един човек да изживее разтърсващи емоции, но в същото време да го изхаби психически заради всичките други съпътстващи я разрушителни чувства от рода на ревност и страх от загубата на другия. Еднообразието може да ни убие, но пък ни дава спокойствие.
Странни ми изглеждат някои персонажи, взети от реалния живот. Има един тип хора, които летят в облаците и нищо не е в състояние да ги свали на земята, колкото и да ги дърпаш надолу. Те са ми далечни, защото не ги разбирам напълно. Говорим си с тях на различни езици.
Познавам друг особен тип хора, които смятат, че да се вършат престъпления от рода на кражби и лъжи е нещо добро, правилно и дори похвално. Как да вникнеш в психиката на такива?
Други си представят живота само като трупане на вещи и пари. Всяка друга тема им е безинтересна.
Има хора, рядко се срещат такива (сред тях е майка ми например), които са прекалено праволинейни. „Прекалено” значи във всяко едно отношение. А на мен понеже нищо човешко не ми е чуждо, не мога да се впиша и в тази група. Не съм в състояние да отговоря на високите изисквания.
А пък онези, които са се пръкнали на този свят, за да вредят, доколкото могат, на всички останали? Те са ми напълно непонятни! И те на всичкото отгоре изпитват истинско щастие, когато са успели да създадат грижи и тревоги на някого. Да, познавам и такива хора. Има ги, за жалост. Тук ще се въздържа да отворя една дъъълга тема за възмездията, които рано или късно сполетяват човековредителите. Мога да разкажа няколко потресаващи случаи на страшни възмездия, изсипали се над главите им. Тогава си казвам колко логичен и естествен е ходът на житейските събития.
Пъстър свят, странен свят, но това е той. Ние не можем да го променим, за да стане такъв, какъвто ни се харесва.
Разходката страшно успокоява!Ходих,карах-като не видяла път.
Всъщност единствено в тичането,ходенето и йога намирам успокоение.
Аз съм от групата на онези със силните емоции.Всичко крайно,за което се досетиш-любов,мъка,внезапни решения,бягства в други страни,срещи,раздели.....Изобщо живот на бързи обороти.А това много изморява и понякога емоционално рухваш и си мечтаеш тайничко за онова еднообразие,което давало спокойствие.Зареждат ме само красотата на природата ,тичането(през глава) и йога.
Опитах да чета различни книги за положителното мислене,подсъзнанието,енергията и т.н.Явно не им вярвам достатъчно или не следвам съветите в тях,но не ми помагат,напротив-става ми по-зле.Трябва да си повтарям,това,за което мечтая и то се случвало.Но докато го повтарям се натъжавам,че го нямам и дори и идея си няма как да постигна-спокойствието или сигурността.
А в интернет ми е интересно да обменям мисли и опит или да съпоставям моята действителност с тая на различните.
Писането също е начин да превъзмогнеш и споделиш болка или разочарование,да намериш сродни души или достойни опоненти,но не решава проблем с близки или познати в реалността.
Моите съвети са от моя опит.Хората са различни!Друг може пред компютъра да се успокоява или като твори или като пее,може и като пие ....
За йогата ти се възхищавам. Това е занимание за силните духом, според мен.
Права си, че всеки се успокоява по различен начин. При мен писането на постинги често пъти ми действа като антидепресант. Снощи, след като пуснах този пост, ми стана доста по-леко на душата. Е, двоумях се дали написаното от мен ще се разбере, защото не съм се старала особено с текста, но пък си казах, че аз не се явявам на конкурс за най-добър постинг и го оставих така, неогладен.
И пеенето, и слушането на музика, също много ми помагат да преодолявам подтиснатостта и въобще - отрицателните емоции.А иначе за истинската действителност, и аз си мисля такива неща. Прав е бил Шекспир, че светът е сцена, а ние сме актьори. И изпробваме различни роли, като някои ни пасват, други - не, а трети са ни направо противни, но няма никакъв начин да се пуснем от хорото - влезли сме в сценария и играем.
В началото играем дете, и целия сват е детство, и то никога няма да свърши.
После играем младежи, бунтуваме се, животът е тайнствен и непознат, той е пред нас и никога няма да свърши.
После сме заети, с работа, с деца, грижите ни налягат, животът се отлага за неопределено бъдеще и много не му мислим, защото оцеляваме.
После виждаме, че животът ще свърши. Започваме да наваксваме, кой както може, вече с разбирането за ограничеността на ресурсите.
После ще дойде немощта, нещата ще станат по-неясни, и не знам дали тогава ще достигнем мъдрост. Дълбоко се съмнявам, ако до тогава не сме я постигнали, че ще можем да разберем каквото и да било в този момент, когато според Съмърсет Моъм е точно най-благодатното време в нашия живот. Ще поживеем - ще видим.
Само се чудя, за какво е цялото блъскане, и си мисля, че има нещо зад кулисите, нещо, което не виждаш и не оценяваш, докато си на сцената, погълнат от поредната роля. И се опитвам да го открия.
И аз това търся!Нещо ми убягва смисълът на целия "водовъртеж"!Не може да е хаос или случайност!Определено се движим към цел,но коя е тя?
Много интересна и дълга тема.Толкова много литература има по въпроса,но мисля,че отговорът всеки намира сам за себе си!
Моъм също търси отговор на този въпрос и онова, което най-много му допада като обяснение е, че смисълът на живота е стремежът ни към Истината, Красотата, Добрината и Любовта. В общи линии това съм разбрала от "Равносметката". И аз имам усещането, че той е много прав в изводите си.
Ако ти звучи "бездушно" от моя страна, не е така. Аз също съм от темпераментните хора и изживявам нещата интензивно. И се боря срещу нещата, които не одобрявам. Но между това да изживееш нещо пълно и да го оставиш да те опустоши има разлика. Ти отговаряш за своята вътрешна реалност, не външният свят.
Колкото до виртуалната реалност, права си че е по-спокойна, но от друга страна, може да наранява не по-зле от истинската. Само си представи по-различна компания тук. И хора, които не пишат само минуси, а идват и плюят и обиждат, ей така за спорта. И тогава ще ти се отще да пишеш тук. Случвало ми се е това на едно място и е гадно. И доста глупаво, че нещо, което изобщо не е истинско те наранява и вбесява. Ама се случва :)
Напълно вярно е, че реалността в известна степен я избираме ние, следвайки предпочитанията си с кои хора да прекараме свободното си време и как да го организираме. Някои хора, не всички, са имали късмета да си осигурят още по-комфортна реалност, като са избрали да упражняват любима професия. Но в по-голяма степен не можем да избираме реалността и по-точно хората в нея, като се почне от родителите и децата – те са такива, каквито са - след това се продължи с роднините, съседите, колегите, началниците и останалите, случайно срещнати, хора.
Виртуалната действителност също може да ни подтисне много, но пък вече и в българския интернет има местенца, в които краставите магарета се надушват и събират. Ние тук сме едно такова място, което, разбира се, не е застраховано от идването на какви ли не екземпляри, и наистина сме преживели срещи, в които напрежението леко се повдига, но в крайна сметка на нашите гости, на които им се ще да обиждат, ей така за спорта, в един момент им минава меракът и те напускат.
За минусите съм казвала и ще продължавам да твърдя, че трябва да бъдат премахнати. Аз самата се улавям да мисля в даден момент защо имам плюс или минус. Ако е минус, ми се ще да разбера с какво съм го заслужила. Обикновено не разбирам, защото никой няма доблестта да си каже и аз оставам в неведение, от което понякога за известно време ми угасва желанието да пиша. Минусите ми действат ми демотивиращо, признавам. Затова много често цъкам плюсове на другите. В моята общност „Образование” трудно ще намерите постинг оценен с минус, защото там ние така сме си приели да се оценяваме. Това е едно негласно наше споразумение.
Системата може да генерира рейтинг и без непременно да има минуси, а само като брой одобрения и толкоз. Мисля, че така би било по-приятно.
За избора на хора-да, не можеш да избереш всички хора около себе си, но все пак, ти избираш как да реагираш в дадена ситуация. Дали да видиш най-лошото или най-доброто в нея. И ако не е възможно да си постоянно под контрол, поне можеш да спреш когато решиш, че вече няма смисъл да се поддаваш на разните емоции.
Дени,това последното,много лесно звучи.Решаваш да спреш и не се поддаваш на емоцията.Като с дистанционно-Щрак и тя изчезва!
Всичко е вярно.Във всяка ситуация има и хубаво и лошо.Можеш да си анализираш и учиш от грешките до безкрай-урок,след урок,но как спираш напр. тъгата или любовта или как не допускаш обидата до душата,страха.....?
Аз намирам начини да ги преодолявам-занимавайки се с различни неща(ангажираш си съзнанието),но чак да ги спра....Те са като грипа,докато не се навърлуват,не изчезват.Само не трябва да се оставяме да ни завладеят или да се съсипваме с бързи,но краткотрайни средства-успокоителни,алкохол,наркотици...(животът е прекалено кратък,за да го прекарваме в замъгление и да пропускаме дни в опиянение).
Да спреш емоцията,означава да си намерил мечтаното вътрешно спокойствие,което е описано от философи,мъдреци,монаси.Но те почти винаги са получили прозренията си в отшелничество и самота,т.е. търсели са пътя към себе си целенасочено в усамотение,далеч от емоция и суета.
Ох, много са интересни коментарите ви и как да не ти се прииска да заживееш чисто виртуално! Е, разбира се не къде да е из нета, а тук.
Въпросът на Stormbringer е много, много на място и отговорът е, че ако заживеем изцяло в харесвана от нас действителност, ние ще се променим. Към какво обаче? Ще станем наистина по-малко взискателни към себе си, защото в крайна сметка не спокойствието и лекият живот, а трудните ситуации изискват от един човек да вложи повече усилия, да мобилизира себе си, за да ги преодолее. И преодолявайки ги, той се чувства удовлетворен от постигнатото.
Това отново ми напомня (споменавала съм го и преди в коментари) един документален филм поДискавъри за внезапно забогателите (от тото, лотария, наследство и т. н.) хора. Статистиката беше много показателна и ми даде ясен отговор на важни въпроси, които съм си задавала.
Оказва се, че новобогаташите не са щастливи хора, след като изведнъж се напълнят с адски много пари, които им осигуряват безгрижен живот, докато са живи. Една част от "късметлиите" изпадат в неизлечима депресия заради липсата на цели в живота, а друга част се пропиват, отдават се на разгул, наркотици, преяждане, от което съсипват здравето си и съкращават живота си.
Изводът е ясен. Трудностите, а не лесният живот, имат градивен, положителен характер, защото заради тях човек изважда на показ всичко онова, на което е способен и е в състояние да постигне.
Направих това отклонение, защото има връзка с темата за онази действителност, която повече ни се харесва. Ако всичко е лесно и приятно, ако при всеки появил се неприятен момент ние имам възможност да избягаме, щракайки върху хиксчето на браузера, ние ще се налага по-малко да мислим, да вземаме решения, да правим някакви усилия и въобще да се развиваме в положителна насока.
В тази връзка казаното от Капривката за емоциите май си идва точно на място. Не можем да управляваме и контролираме емоциите си. Можем само да се възпитаме да не им даваме грозен външен израз, но няма как да ги спрем да се раждат, живеят и умират в нас.
Но пък ако можехме да ги управляваме и избирахме само положителните, щеше да бъде невъзможно да оценим хубавото. Как ще разберем какво е любовта и близостта, ако не сме почувствали самотата и отчуждението? Няма как да изпитаме щастието, ако никога не сме били нещастни. Какво е спокойствие, ако не сме изпитвали тежестта на напрежението? И така нататък, и така нататък...
Емоциите също ни помагат да намерим верния път към съвършенството.
Обаче в това да ги канализираш и направляваш няма нищо лошо и не те прави по-малко човек. Прави те по-добър човек. Ако да изпаднеш примерно в ярост като видиш, че гаджето ти изневерява е много смислено, ок, сигурна съм че е така. Особено като след година срещнеш мъжът на живота си и цялата ти ярост се оказва напълно безмислена. Напълно достатъчно е било да го напсуваш /примерно/ и да го зарежеш. Но определено да истерясваш те прави много много силна.
Пък това за отшелниците и т.н. също изобщо не е вярно. Човек не може да се научи как да контролира реакциите си към другите хора далече от тях. Учи се докато е сред тях.
Изобщо не се правя на важна или съвършена. Нито съм такава. Опитвам се да си контролирам емоциите, но успеваемостта е крайно различна. Става въпрос, че човек не трябва просто да се предава на тъмната си страна и да си казва, че е човешко. Така ще си винаги в плен на външните обстоятелства. Опитваш се и малко по малко ставаш добър в това. Така разправят. И разни хора го могат. И не ми изглеждат особено нещастни, даже са си много добре.
И точно когато започнеш да осъзнаваш, че не си кукла на конци за всичките ти приятели и неприятели, които с една дума могат да те хвърлят в стрес за цяла седмица, тогава започваш да откриваш коя наистина си ти. Останалото е също забавно и полезно, но като си избираш да си жертва, няма много смисъл да се оплакваш, че си.
Дени,всичко,което пишеш е вярно,но не е по темата.Разбира се ,че ако избереш да си жертва,ще си!Ако търсиш спор-такъв няма!Въпросът е как се справяш със стреса-кой и как го е причинил е маловажно?Лиричните отклонения,кой и защо се е поддал на емоция са незначителни.Сега остава и философите да опровергаем,въпреки смелостта им да се отдалечат от "изкушенията" с цел да намерят Истината и да я споделят!Та....как преодоляваш емоцията,предвид,че си емоцонална?
Осъзнаваш,че не си кукла на конци......и?Изключваш емоцията?Как?Не се обиждаш,влюбваш,разочароваш?Личен интерес!Сподели опит!
Според мен важното е, човек да е наясно с хората около себе си. Примерно, ако знаеш, че някой те обича, има смисъл да му се сърдиш ограничено, щото ако е казал или е направил нещо, то е от глупост, а не за да те обиди. Важното е да му покажеш, че не ти харесва, но внимателно, а не "до кръв". Защото човекът си те обича, всички обаче сме глупави от време на време.
Ако пък е някой друг, трябва да си наясно с отношението му с теб. В смисъл, мнението му важно ли е за теб, с какво може да ти помогне или попречи и т.н. И ако евентуалната вреда е малка, какво значение има какво мисли въпросният човек. Ако вредата може да е голяма, трябва да се прецени как да се действа, така че да се минимализира. И в зависимост от ситуацията си отпускаш кранчето на емоциите с мярка.
Знам че звучи малко пресметливо, но в крайна сметка, ако с даден човек влизаш в досег в 1% от времето си, заслужава ли си да му отделяш 90% енергия, за да го убеждаваш колко си важна? След като и двамата ще забравите взаимното си съществуване за нула време.Освен това съм го казвала и преди. Важно е да си знаеш цената. Някак си хората се вторачват в неуспехите си, а не в успехите си, което не е много практично. Не става въпрос за някакви самозаблуди. Но ако се замислиш колко препятствия си преодоляла в живота си, какво е някаква глупава обида за теб? Спрямо тях, какво е едно разочарование? Болезнено е, но това променя ли тази, която се е спрявяла с толкова много? Променя ли тази, която си ти? Не мисля така. Само ти имаш силата да се промениш, останалите са просто декор- вярно, динамичен декор, но те са същите сложни същества като теб.
В това отношение медитацията е много полезна, защото те учи, какво точно си ти. Или поне какво не си в началото. Със сигурност не си мнението на колегите ти за теб. Не си мнението на съседите. Дори не си и толкова мнението на близките ти, въпреки че са ти важни и мили. Но ти си много повече. Всеки от нас е мнооооооого повече от това. Вярно, изживяваме всякакви простотии и се справяме с тях с променлив успех, но всичко това е някаква обвивка, която е важна, защото все пак заради нея сме на Земята, но не е основна. Има нещо могъщо в нас, нещо което каквото и да му се случи, му е много интересно и дори забавно. И за него всичките ни чувства са просто биохимия. А ако чувствата нямат значение, защо да не си ги проконтролирваме.
Честно казано не знам дали не звуча...странно или високомерно. Понеже не съм такава, очевидно :) Но ако човек си даде сметка колко е...специален, много по-трудно се засяга от глупости. Вярно, аз си се засягам и беснея, но драматизмът е по желание и с времево оганичение.
Пък и ако се замислиш, знаеш ли една звезда колко е по-голяма от една планета? а от един човек? Толкова много по-голяма, че можеш просто да си лапнеш пръста и да изпаднеш в кома. Вселената е толкова голямо място, колкото и да са ни важни проблемите, на голямата сцена сме едни мънични мънички точици. Кой го е грижа за чувствата на точиците, освен самите точици?
Ама наистина е голяма между другото. Толкова покъртително голяма...
Много ми хареса Дени!3 пъти го прочетох.
А виртуалното може да се превърне в съвсем реална емоция:
За мен и моето самочувствие
Май не е толкова безопасно!Човек като е емоционален,и във виртуалното няма спасение, Куини!
И аз също много харесах изказването на Дениджейн и също като теб вчера го прочетох няколко пъти, но понеже много ме размисли, така и не коментирах...
А за безопасността, ми където и да си, като се обвържеш емоционално и не е безопасно...за съжаление. Въпреки че мен въпросният пост малко ме обърка, защото не разбрах кой е вторият човек в драмата.
Баба ми и тя все повтаряше,че съм и най-хубавата внучка(тя други внучки няма) и единственото,което се иска от мен е да се науча да се ценя!
Ето сега и Дени,въпреки,че е половин век по-млада от баба ми и тя този извод направи:
"Освен това съм го казвала и преди. Важно е да си знаеш цената."
Явно е мъдър дух!Няма значение възрастта!Колкото по-рано осъзнаеш,толкова по- лесно живееш!
"Човек сам се ражда и сам умира!"-и ако"човек си даде сметка колко е...специален, много по-трудно се засяга от глупости",а важните уроци -трудни или понякога непосилни,няма как да избегнем!