"-Добра вечер. Докторе, здравей. Извинявай...събудих те...тежко ми е на душата...нека поговорим..
- Какво искате от мен?! Аз не Ви познавам!"
...ееех. .какво значи да познаваш някого. .колко трябва да знаеш? А ако има друг вид познаване? То познаването го има, знаем или не знаем. Там, където не е нужно да има думи, за да има разговор, там дето телата са просто една друга, не необходима реалност. В безкрая. Оня безкрай, дето може да се побере в една точка.
"135 години традиция в диагностиката!...Модерна апаратура...Барокамера..." Билбордът се спускаше гордо по цялата дължина на фасадата, осветен щедро от всички страни. Прожекторите крещяха с огромни букви: "Изберете нас! Ние ще ви спасим! Ние даряваме живот!" Беше час за визитация. Луминисцентното осветление безразлично показваше безмълвни картини - натрупаните във фоайето ръждясали болнични легла... парчета излющена мазилка. ..разпраният калъф на болничния матрак, обърнат набързо с напиканото и вмирисана гной от рани обратно...Момчето лежеше отгоре, забодено със системата. Вече трети ден. Докараха го по спешност. Сменят банките. Няма чаршафи. Никой не казва нищо. А то е още в тениската и късите гащи, както приятелите го докараха от плажа. Мамка му, няма никой, няма кой дори жетонче за телевизора да ти вземе отдолу. Шест етажа надолу. Няма и мокри кърпи дори. Мамка му. Забоден на системите. Говорят за кръвоизлив. Но никой не говори с него. Пантомима на ужаса.
Тя влетя обезумяла. Беше пътувала дълго. Синът и е в болница, в чужд град. Сам. Време за визитация. Чакаше чинно. Да види Доктора. Да поговорят. Момчето беше алергично. Докторът вървеше вяло. "-Седмо. Как си? Повръщане? Добре." "-Докторе, какво ми е?" "-Ами не знаем. Той сутрешния не каза ли? Ще видим утре..кръв ще преливаме, ако трябва..то това не е така, умира се ..." -Докторе, ама хемоглобинът му е 137..."шушне плахо сестрата "-Е, няма тогава, щом му е 137!" 
Тя беше обезумяла. Няма папки, няма доктор Хаус, няма нищо...един доктор, който дори не знае името на нейното дете...говори за умиране, за кръвопреливане, хемоглобин 137...шепота на сестрата...клинични пътеки и разпрания вмирисан матрак...а момчето е алергично....но сякаш това не е важно...никой не чува.....Писъкът и започна да се извисява към небето. И оттам се спуснаха пламъци и удариха като с гръм билборда. "135 години традиция в диагностиката! "
***
Не помръдваше. Часове вече стоеше изправена пред входа на храма. Пред лицето на Слънцето, с ръце и длани издигнати към него. Хората наоколо бяха притаили дъх. Мълком се молеха ведно със своята жрица. И сякаш времето беше спряло, пропускаше само тихото туптене на стотиците сърца. Безмълвие. Слънцето бавно извървя своя път по хоризонта. Единствен могъщият Кортодзунтос пристъпи и се изправи срещу своята любима. Очите им си казаха нужното и си взеха сбогом с последния слънчев лъч, който слезе в спрялото време. 
Кортодзунтос се обърна и с жест нареди да приготвят кладата. Пред входа на храма, на изток, лумна огънят, висок колкото жрицата. Тя слезе бавно по хълма за последна целувка с морето. Тъмната и нежна като коприна вода миеше с тихо бучене и плисък тялото и. Шептеше и нещо. Заедно с нея шептяха и двата Сфинкса - Пазителят на изгрева и Певецът на залеза. Жрицата бавно се качи към огъня. После застана с лице към изгрева и цяла нощ слънчевият даф викаше към Бог. С първият лъч на изгрева народът коленичи. Жрицата издигна ръце като птица и влезе сияйна в пламъците. На залез хората мълком поставяха в още топлата пепел златото и накитите на жрица. Кортодзунтос изчака последен. Държеше жезъла и тиарата на своята любима. Изричаше шепнешком нещо. Народът чу само края. Бяха последните думи на очите и: "Скрий ги, любов моя, далеч от недостойните. Морето хиляди пъти трябва да се обърне, преди да дойде време да намерят жезъла на силата ми и тиарата на славата." 
Беше хиляди години преди хората да разберат, че Христос е Исус. В огъня сами влизаха само най- достойните.
***
Огънят лудо преплиташе пламъци в тюркоазеносините очи на Пагане. Страхуваха се от нея. Думите, които изричаше след дългия танц винаги се сбъдваха. Тя беше. Нея трябваше да принесат в жертва на Тангра. Ножът блесна като светкавица и кръвта и плисна върху камъка. Да! Това беше! Тази кръв трябваше да ги защити.
Беше време, в което хората бяха забравили, че най - достойните сами влизаха в пламъците. "Милост искам, а не жертва...."- тихо шептеше Бог отгоре....
***
Беше седнала на сухата трева, в градинката срещу болницата. Мислите и болката се блъскаха полудели в главата и. Беше на няколко метра пред нея. Приличаше на вързоп мръсни дрехи. После видя, че трепери. О, Боже. .беше човек. Опита се да му даде вода. Устните с жадно усилие се мъчеха да задържат водата, но тя изтичаше със слюнка и слуз навън. "Човече, как се казваш....къде те боли...на кого да се обадя..?" Очите му се впцепениха от усилие да си спомни името....мъчеше се, тялото се тресеше. ."Къде те боли?" "...нямам дом..линейката, линейката..." Тя се затича към болницата, спешната помощ беше отсреща. " Моля ви, помогнете! Човекът явно е бездомник. . Но е зле...някой да го види, моля ви!" Мъжът и жената в сини изгладени престилки пушеха вън. Изглеждаха разбрани. Бляскави. Имащи дом. " Госпожо, ние не се занимаваме с безпризорните. 112" " А, тоя ли? Алкохолик е, всяка вечер виси на тревата..." Тя замръзна за миг. В това време край гърчещия се човешки вързоп премина мъж, спря на две крачки от него и се изпика. 
Кой ни превърна в инквизитори, Господи, кой?! На сухата трева, срещу билборда, просто умираше бездомник.
***
Жрицата сложи тиарата и бавно насочи жезъла към кладата. Бяха изминали хиляди години. Един достоен в пламъците нямаше да спаси останалите. Трябваше да влезнат всички.
+++
Чуто на Илинден от един тумир, Никому Познат му казваха.

4 август 2017