Има още за убиване

Днес започна.. Започна и Вчера.. и Утре започна.

Сливане. Мълчание.. и много.. много думи.

Останали изхабени от прекалената си употреба, останали изхабени от неподходящото си призвание.. Да улеснят комуникацията между хората…

Мълчание и тишина. Звучат в ушите ми въпроси. Както обикновено… както обикновено нечии пръсти за залепнали върху клавиатурата…

Проскърцват ми зъбите. Не е съзнателно.. ако бе съзнателно това нямаше да се случи.. те просто щяха да се покажат.. Те просто щяха да се усмихнат.

Мълчание.. отново то.. и бачата звучаща отWinamp-a.. Пак си откраднах нещо. Мда, от тебе си го откраднах, от теб един от всички останали.. и не ми се обиждай.. мерси за бачатата, мерси за минутите смях, които ми подари в същите тези минути, когато вътрешно изливах пореден поток сълзи, останалото не бе нищо ново.. Дори това, че след кратката ни среща ще напиша това…

Музика и ноти, музика и нечии чувства вникнали в ушите ми и поникнали от малко семенце, покълнало и вкоренило се здраво у мен.

Подтискането. Мълчанието.. и колкото повече говориш, толкова повече мълчиш… редят се безкрайни коловози от думи и колкото повече говориш, толкова повече мълчиш.. а колкото повече мълчиш.. толкова повече мълчиш.

Ослепяваш. Преставаш да се бориш.. Преставаш да искаш да гледаш. Ти вече си престанал.. и да поискаш да се върнеш.. връщане назад няма.

И пак го правиш… От страх.. от страх да не го видиш пак. Това.. грозното.. това разочароващото..

А казваше някои, че когато се страхуваш от нещо, тогава му постилаш червената пътека и го каниш у себе си. И той престанал да се страхува… вече никой не викал при себе си.. Само си давал такъв вид…

Взимаш си сбогом против самия себе си, взимаш си сбогом с моментната радост, с моментната обич и с моментното щастие, което си позволил да се роди в сърцето ти и да остане.. за миг там. Преди да дойде тя.. Сланата.. която ти.. ти сам повика, за да го унищожи, преди то самото да унищожи теб и вече унищожената ти душа, която е неспособна да обича вечно, която предпочита да мрази, да продължи да го прави.. защото тя.. Омразата продължава да те поддържа жив.. Особено омразата към самия теб…защото заради нея, заради омразата все още има нещо за убиване в теб.. защото заради омразата ти продължаваш борбата си…

И заради объркването, което настъпи у теб.. Заради объркването да наречеш омразата обич, а обичта омраза.

Объркването внася ред, а контрастите равновесие.

Мислите просветват. Отново. Подобно на онази свещ . Угасналата. Блестят като нощен калейдоскоп изгрял на небето.

Въртележка, в която ти самият си една песъчинка, малка брънка от онова, което си мислел, че представляваш, а всъщност не си. Малка брънка, която пречи на истината да се прояви, малка брънка, която проправя път на самия теб към все повече трънливи пътища и все повече засъхнала кръв по стъпалата.. Стъпала останали безкръвни и твърди. Стъпала, от чийто пети тече само солена течност.. Стъпала, които продължават да вървят по тръните и да не си признават болката..

Кръвта става на вода.. но такава.. солена.

И ти вървиш..

Продължаваш да го правиш.

Както преди.

Но отдавна не е преди.

Ти отдавна не си този от преди, ти отдавна не живееш на този свят, само си призрак в стените му, през които не можеш да минеш и да се пренесеш пак там.. в Отвъдното.

Остана ти само мълчанието.

И разговорите с теб самия.. разговорите, за които нямаш уши колкото и да крещиш и да призоваваш слуха си, очите и това сърце, за което толкова се говори..

И ето го и него… това за влюбването, което всеки се избива да дъвчи, макар дъвката отдавна да е втричена…

Опълчвам се дори против него. Мразя го! Мразя го от как се е появило на шибания свят, а омразата ми не е покълнала.. тя се е вкоренила.

С добро убивам любов, с философия убивам щастие, с мисли убивам себе си.