Има ли
Има ли сред вас така наречени родители? Не знам, надявам се да науча. Та мисълта ми е за онези малки, сладки и ужасни същества,които бавно ти променят живота. Но безвъзвратно, а ти е добре, да се вглеждаш в малките им светнали очички и да си казваш - е не излизаме вече с приятели, но ни е толкова добре у дома. Та имам и време за писане, само защото онова малко сладко, гальовно и неуморно на белички същество още спи. Добро утро на всички.
Привет, Има, как да няма ... Аз и Таничка имаме син на 11 и малко, и дъщера на 4 и половина .....
Мило Бубе,
Не е лесно, когато тези малки извънземни се заселят в дома ти и подчинят всичко на себе си. Не е лесно да се пречупиш, да приемеш, че вече нямаш свой живот, а живееш за тях и чрез тях. Не е лесно и, когато пак те решат, че вече твоята преданост не им е нужна, че ги затормозява, натоварва, че им скрива хоризонта...
Така че им се радвай, докато то си всичко за тях. Няма да е за дълго.
да, децата са голямо съкровище... И ти променят живота и мисленето. Но след като минат първите "страшно отговорни" 9 месеца, си излизаш с приятели. Е, не осъмваш с тях, и не си водиш бебето в задимени кръчми. Но все може да се нагоди нещо. Зависи от теб и партньора ти, и от приятелите, разбира се... Никога няма да е като преди децата, но пък това, че ги/го имаш е далеч по-ценно!
Обичай много детето си и му го казвай по 1000 пъти на ден. Целувай го, съветвай го и не се страхувай да му плеснеш шамар или да му повишиш тон, когато прекалява, а сте поставили ясни граници на допустимите положения. Но задължително, то трябва да знае, че тонът/плясването/думите се отнасят към конкретната ситуация, а по принцип то ти е сред най-любимите същества и случката няма общо с чувствата ти по принцип. Когато му се караш, не обобщавай ("Ти винаги си такъв/такава..!" - нека да е "Тази ти постъпка ...")
Децата имат нужда от много любов. Изискват цялата ни любов. Но и се чувстват спокойни да гледат как разделяме любовта си между него/нея, сестра/брат му, и съответно другия му родител... За тях тази еквилибристика с чувства е основен урок. Всяко малко същество иска всичко само за себе си. И счита майка си за лична територия. Можеш да го научиш на всичко с обич. И не се страхувай да му я даваш, дори с излишък. Един ден ще си доволна за това....
И още нещо - дълга памет. Никога не забравяй нещата, които ти си мразила да правят с теб "отговорните възрастни'... Глупавите въпроси, неизслушването, неуважението към малкия човек. Малкият човек ще продължи да те обича, дори и ако е позагубил уважението си към теб. Не си го позволявай.
Принципът "ние сме си най-добрите приятели" (е, само дето трябва да решавам някои неща вместо теб докато порастнеш достатъчно...) работи безупречно в нашата семейна единица. С GeorgeAtha имаме гореописаните от него две деца. Правим и еквилибристики, и пазене на равновесие на половин пръст, и водене на кораба през плитчини, айсберги и прочие масиви..., засега успяваме. И искаме съвет от децата ни. И им признаваме, че хей сега ни е страх от това, но трябва да го преминем. А те как мислят, как да постъпим...? Сериозно? Детето сто процента знае кога го будалкаш. Трябва да си народен артист. И да му вярваш, и да го обичаш, и то да го знае. Добри и силни хора се възпитават такива, учиш ги да бъдат по-добри от теб. И ако си им казал, че искаш те да са по-добрите, значи си намерил сили и обич да надскочиш жалката си сянка...
Е, поне аз така мисля. Изразих лично мнение. Поздрави!
Завидях ти...благородно
Аз съм от тези, които много ритат за детенце, ама не им е времето още...Всъщност, според мен си ми е съвсем време, защото определено не съм толкова "Незряла" , колкото изгелждам в чуждите очи и съвсем осъзнавам ,че отговорността е голяма. Знам обаче и че искам и мога да я поема. Задържат ни изкуствени бариери като образование,работа,жилище...Което няма да се оправи скоро, но поне да завършим 
ПОМНИ СВОЯ РОД И ЕЗИК