Илюзията на сълзата в есенно-пролетния ден

Не е истина, че ще стане това… не е истина…

- Не ти ли писна от лъжи? Кажи.. не ти ли писна? Това с другия живот е измислица и замазване на очи. Аз искам да сме в този живот… Не се опитвай да ме залъжеш. Все пак аз не съм бебе, нищо, че все за такова ме възприемаш… така и не се научи да направиш така, че да виждаш правилно!

- Ти пък защото много правилно виждаш… Айде не се прави пак на жертвата и без това никой не ти обръща внимание.

- Не… жертвата си ти, приятелче… ти си жертвата и вече няма защо да го крия. Оказа се по-жесток и неблагодарен, от колкото останалите и не само че не виждаш какво си, ами и самочувствие на господар си придобил. Заслужаваш всичко… всичко, което ти се случва и което ще ти се случи.

- Така ли?! Дето ще ми се случи казваш… май самотните сутрини с горчивото без захарно кафе са те накарали повече да откачиш и си си въобразила, че си от онези главобръкващи бабки, които смятат, че знаят бъдещето.

- Може и без язвителните ти забележки.

- Ти първа започна. Аз просто веднъж за винаги искам да се оттърва от теб, за да продължа.

- Да продължиш ли?! Ти просто не знаеш за какво говориш…

И си замина.

…

В твоите очи… в твоите очи виждах нещо, а сега там надничаше само нищото. Следващият изсмукан човек премина през пътя на живота ми и продължи в някаква своя си посока, без да знае, че посоки не са му останали… защото аз самата не му оставих… Стремя се да закрилям всички… най-вече себе си и накрая погубвам всички… най-вече себе си. Къркорят ми червата. Ето… този едва си замина и аз отново съм гладна. Сърцето, очите и ръцете ми са гладни. Гладни са и сетивата ми. Отново по грешни пътеки се залутах, а се бях зарекла, че ще се променя и повече няма да правя зло и няма да бъда като оня, за който казаха, че добро искал за прави, а все зло творял… може би трябва да пожелая да правя зло от цялото си сърце и тогава ще успея… но успокоението ще си остане далеч зад гърба ми като пореден мираж заклещен в очите ми.

Пак се размекнах… а не става така. Ако не се размеквах така лесно, останалото щеше да е наред и да не мисля… дори можеше да спра да го правя.

Той си замина. И той. Вечният кръговрат. Вечният кръг, в който вечно се въртя, без да тръгна наистина на някъде. Сълзите ми потичат… но защо плача? За кого плача всъщност?! За себе си, или за него?! Мислех, че не е това важното.

Сълзите са си сълзи, но онази сълза не беше като тях.

Онзи ден се разхождах в парка и видях една стара жена на пейка. Стоеше сама. Аз седнах при нея. Не се страхувам като останалите от такива хора. Дори ме привличат. Могат да се извлекат много знания именно от такива същества.

Старата жена ронеше сълзи над увехнал прашлясал букет с изкривени мъртви цветни стъбла. В този същия миг една от сълзите й премина пред очите ми.

През нея всичко наоколо се промени.

Есенния мрачен ден се превърна в слънчев пролетен, а до мен седеше младо момиче, толкова красиво и истинско, че се учудих дали тя не е истинската, а аз фалшивата….

През сълзата видях как росни капки блестят в свежия и ароматен букет, който момичето стискаше в ръцете си. А очите й бяха по-топли от най-топлите очи, които бях виждала. Тя седеше със замечтан поглед и гледаше зелената полянка в краката си. Но там не бе само полянката. Там си играеше едно детенце. И в мократа си ръчичка държеше стрък цветче, което й подаваше. Букетът ставаше все по-богат и топъл…

В този миг сълзата капна… капна и престана да обрамчва погледа ми.

До мен отново седеше старата жена.

Чак сега забелязах, че е облечена в черно.. а букетът… вече на букет не приличаше. Погледнах я отново… вече не беше онова момиче…

- Днес погребах детето си. – ми каза.

Тогава аз извадих от джоба си сребърната кутийката, която най-голямата ми любов ми подари, когато бяхме чисти и неопетнени създания…

Мислех да й подаря една от моите сълзи, които пазех вътре. Но тя, тази, която бе специално за нея ме изпревари…

Гърдите ме стегнаха и от очите ми се пророни сълзата, която толкова дълго подтисках.

Времето замръзна.

Мен ме няма.

Сълзата - неподвижна във въздуха - се спря пред погледа на старата жена.

Но тя вече не бе стара.

…

Младо момиче се усмихна с любов на спящото в скута й дете.