Изповедта на една грешница

Знам, че повечето от вас ще ме разберат, дори и онези, които не ме познават. Не търся опрощение на този мой грях, макар изповедите да са затова. Просто ми тежи и надявам се споделянето с вас да отнеме част от този товар.

Понякога се чувствам като много лош човек, човек, който не заслужава любов, внимание, грижа или дори мисли. Уморена съм от игрите зад които се крия, но мога ли да се обвиня за това... живота внесе своите корекции и ако искам да оцелея трябва да играя по други правила.

Май се оправдавам за това, което съм станала, а не е нужно. Достатъчно други вини тежат на съвестта ми – че никога не казах на приятелката ми, колко важна е за мен преди да я загубя, че не показвам това и на много други хора, за които не съм просто маската, зад която се крия.

Имам ли право да обвинявам другите, че затварят очи пред същността ми, когато самата аз твърде често затварям собствените си за самата мен? Хората ли са виновни или просто аз?

Знаете ли.. всеки ден губя по-малко от и без това малко останалата ми вяра. В какво ще се превърна накрая? Как се нарича човек загубил душата си? Как се нарича човек загубил вярата си? Как се нарича човек чието сърце не трепва, когато му говорят за любов? И ако в природата оцеляват само най-силните и най-приспособимите аз и другите като мен новото ниво в еволюцията ли сме? Надявам се, че не, защото не мога да си представя колко по- студен става света с всеки изминал ден.

Добрата новина е, че все още не съм се предала. Борбата казват е епична, борбата казват жестока, какво тук значи някаква си личност... Ще се боря до последна капка кръв, до последния дъх на душата си, докато все още имам сърце... и дано последната дума да е котешка...