Изповедта на един човек

Ти?

Изправих се и се взрях в мрака. Знаех, че е там. Обърнах се и се вцепених. После се посъвзех.

-        Най-после се срещнахме – промълвих – а сякаш се познаваме отдавна.

-        Аз те зная, –каза – може би от цяла вечност.

-        Цяла вечност... – повторих навярно машинално с една изтръгната въздишка.

Стоях си съсухрен старец. Тялото вече не ми се подчиняваше, а леглото често пъти бе моето вярно леговище. Вихърът от младежките жизнерадостни дни постепенно се бе изпарил. В съзнанието ми подскачаше напрегнато само онзи силует – на един износен човек, повехтял вече, със смътното подозрение, че е излишен.

Изведнъж усетих топло докосване по рамото. Разнесоха се много приятни тръпки. Отворих уста, за да издумам нещо, но излитаха само глухи слова.

-        Аз те чувам.– отвърна.

Поизчистих си гърлото и побързах да кажа:

-        Какво?

-        Слушам те от цяла вечност.

Скоро, ама много по-скоро отколкото ми се щеше можеше да си ида от тоя свят. А всичките години изглеждаха, като че не са били: сгушени кротко у миналото, което склерозата хищнически унищожаваше. Коя е тая вечност?

-        Какво искаш?– попитах остро.

-        Теб. –отговори.

Вероятно чувството за самосъхранение ме подтикваше да се озъбя свирепо, но сетне ме плени кокетско кикотене.

Обясняваше ми, че винаги сме били едно цяло:

-        Не помниш ли... когато очите ти се насълзяваха и душата плуваше из черна горест или лицето сияеше и сърцето биеше забързано от вълнение и радост, ти се обръщаше към мен.

Трудно разбирах за какво изобщо говори. Но слушах мълчаливо. Беше ме налегнало лениво опиянение и дори се наслаждавах на мекия глас:

-        Аз ти посочвах посоката, когато бе безвъзвратно изгубен.

-        До тук звучи добре. – казах през прозявка.

-        Едва ли? –придаде напрежение в обстановката – Всъщност ти си ми длъжник.

Тази дума съвсем не ми допадаше и попитах строго:

-        Защо?

-        Защото аз все се стремях да ти бъда в първа помощ, но всеки път, когато те потърсех лично, ти ме отбягваше. Време е да се срещнем лице в лице с истината.

Като че ли въздухът се разцепи и нажежи, и се възцари панически страх.

-        В какво точно ме обвиняваш? – попитах с престорено хладнокръвие.

-        В страха ти от мен. – отговори – В хилядите оправдания за стореното. Ти все си бил амбициозен човек; пристъпваше границата между святостта и пошлата прагматичност, но винаги с твърдото убеждение, че си абсолютно праведен... А от мен бягаше като прокажен.

Е, вече ме напуши смях.

-        Слез на земята – изкрещях – или заминавай на Небето и си стой там. Тук или оцеляваш, или загиваш – зависи колко добър играч си.

Усетих пак онова топло докосване; толкова нежно и невинно; така чисто, като свято.

-        Ти добър ли беше? – попита

Кълна се, че  исках да отговоря гръмко “да”, но сълза ли, какво ли го пое и изгуби, та не можах да го открия.

Вече знаех с кого си имам работа. Изведнъж погледите ни се засякоха и се огледахме един в друг. Аз казах ясно: