Изповед

Мога и да премълча, мога да я скътам в сърцето си, да я затворя в най-тъмното място и да се опитам да я забравя! Мога да я понеса,не защото съм толкова силна, а защото съм се научила да живея с нея. Станала съм камък, така че като падна да не ме боли толкова много. Да, именно за болката говоря. 

Усещам я всеки път, когато съм се чувствала толкова щастлива. Безмилостно ме пробожда всеки път, когато уж трябва да съм усмихна, да благодаря за всеки мил и щедър жест поднесен ми с обич, когато уж всичко ми е наред... Да, изглежда всичко ми е наред.

Ще излъжа, ако кажа, че не разбирам защо става така. Аз зная защо и само пред себе си мога да го призная - това е изборът ми в живота!
Изборът, който продължавам да правя - всеки ден, всеки час, всяка минута, без да се отказвам да вярвам в денят, в който ще успея да се опълча на чудовището в мен! И това ще бъде избор, труден, но съдбоносен.

Това не е хленчене, не е самосъжаление , дори не съм сигурна, че става много ясно, какво казвам всъщност, но това няма голямо знаение. Имах нужда да изразя, какво чувствам в момента,  защото страхът ми (чудовището) ще се върне и ако вече съм го разпознала, така по-сигурно ще се прицелвам към решителният си избор - да се справя с него! Поне първият път, защото само тогава човек е свободен - в първият си избор. След това става роб.