Изгаряне от тишина...

Тишината ме изгаря -
зеят раните воднисти...
Дни и нощи минават.
Парят мисли
          в единомислие....

*

Търсим идеалното в реала -
а то минава някъде в страни.
Усетено, в сърцето си остава,
далеч от илюзорността. Уви.
Оправдаваме стечение на нещата,
дошли случайно. Може би.
Плуваме в сивотата на мъглата.
Изправяме се. Без посока вървим.
Виним и Дявола, и Бога.
И всички други, не и нас..
Изгаряме във леден огън,
щом с душата си не сме във час.
Копнеем за единствена възможност,
когато слязли сме на друга гара.
Търсим грешки в своята тоналност,
а тишината гърдите стяга.
Мълчим в крещящ  резонанс.
Силите пилеем без посока.
Страдаме от тежък дисбаланс,
щом нещо в нас стене високо.
Раздаваме по капчица, за стръв...
когато можем дума да положим...
дума, със силата на кръв...
Блуждаем вътре в лабиринта
строен със собствени ръце...
Мълчим... а сърцето спринтира -
само Вятъра знае къде....

*
Тишината ме изгаря -
зеят раните воднисти...
Дни и нощи минават.
Парят мисли
              в единомислие....