ИЗПОВЕД

Миг подир миг денят се изнизва,
а твоето мълчание като нож ме пронизва.
Стоя си в хола втренчила поглед в екрана,
а всеки кадър за теб ми напомня -
дълбае в отворената рана.
Кажи ми! Как да не те помня?

С надежда стаена чакам звънът телефонен,
за да чуя онзи твой глас монотонен.
Аз знам, че няма да звъннеш и днеска
и затова тресе ме любовната треска.
Копнея за твоето духовно и плътско присъствие,
но ме даряваш само с мълчаливо отсъствие.

Ръжда мозъкът ми разяжда
щом мълчанието ти пак получавам,
а плесен сърцето ми разгражда
знаейки, че за теб пак се раздавам.

Нима не знаеш, че едно такова дребничко нещо
има за мен огромно значение,
че за мен мълчанието е толкоз зловещо,
че не те интересува моето мнение.

............................................

Ето ме пак, сама сред простора,
вперила поглед право напред.
На паметта си изключих мотора,
а в сърцето ми сняг се стели навред.

Има в него едно уютно местенце,
малко колкото зрънце от ориз.
Пази се то за мойто момченце,
за поредният наш житейски каприз.

Да се стопи скоро снега няма надежда,
приятелят верен и скъп само би го сторил ...
Ще дойде той и с пухената си одежда,
премръзналата ми душа би с нея покрил.

Влюбено ще ме погледне с очите си топли
и за грешката няма да ме укори,
ще ме прегърне, ще чуя неговите скрити вопли
и за слепотата пак ще ми прости.

Знаеш ли, хей, любовнико, неден?
Обичам те, но винаги повече ще си обичам
онзи приятелски гласец нежен и меден,
който тихо, безмълвно в сърцето ще ми прошепти:

"Аз съм до теб, любима! Не се тревожи!"