И това е ...

Преди няколко часа се върнах от погребение на ... хм.. щях да напиша на близък човек.... Но колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че не съм го познавала в истинския смисъл на думата "близък"...

Оказва се, че знам толкова малко, толкова мъничко за това какъв е бил живота му, за какво си е мислел, какво го е радвало, какво го е карало да скърби, какво е знаел за света...Защо се получава така, че близките ни понякога са ни по-далечни от иначе далечните ни хора...?

Помня как ни посрещаше на двора пред къщата, помня как ни водеше, нас децата, до градинката долу да поливаме, помня го седнал начело на масата в неизменната плетена жилетка как поучително вдига ръка със свит показалец,  помня колко обичаше рибената чорба на баба и възкиселката туршия от малки зелени дини...

Тъжно ми е, че вече го няма... Но се чувствам и малко гузна, че не ми е достатъчно тъжно.

Пристигнахме късно, тъкмо когато свещеникът започна да служи заупокойната милитва... Казаха, че цялото село е минало да го почете. Дали за тези хора той наистина е бил по-близък и дали са били по-тъжни от мен??

Останах с натрапчивото усещане, че имаше нещо не съвсем както трябва в целия начин, по който протече погребението.... Погребенията в България са някаква много странна смесица от обичаи, поверия, традиция и формалности.. Като започнем с това, че опечалените, които още не са успели да осъзнаят какво се е случило, са принудени да обиколят сто места и институции, за да организират самото погребение и да свършат толкова работа, че в края на деня нямат сили дори да си поплачат от мъка.

Попът чете заупокойната молитва в самата къща. Същият този поп при нас изнесе цяла лекция в продължение на 10 минути, докато всички стояха чинно прави около ковчега, с наведени глави, как свещите, които са били купени, не били истински и какъв голям грях е това. После чете още 10 минути някакви разбираеми почти за никого слова.

Погребалната процесия беше дълга, но пръсната и шарена. Самото гробище също може да се каже, че беше пръснато. Някои от гробовете бяха поддържани, но други бяха със съборени и почти разпаднали се паметници. Всичко беше покрито с паднали листа и никога не бях сигурна дали не стъпвам върху нечии тленни останки.

После всички хора минаха да си вземат последно сбогом, кметът прочете кратко слово, помълчахме една минута и всеки хвърли по шепа пръст. След като беше заровен ковчега, хората отново се изредиха да си измият ръцете и да си вземат по една от онези торбички, в които има хляб, варено жито и всякакви странни на вкус и на вид бонбони и бисквити.

Обичаят повелява накрая всички присъстващи на погребението да се съберат на обяд. Обикновено това става пак в къщата на починалия, но все по-често се прави в заведение. Няма по-тъжно и неловко нещо, според мен, от такъв обяд. От начало всички мълчат, а след като пийнат започват да говорят по-високо, или пък се чува смях и хората се оглеждат смутено и сконфузено...

Народните поверия, свързани с погребенията, са много на брой, но някои са странни, а за голяма част от тях няма обяснение. Всъщност сигурно има, но повечето хора са забравили и ги правят, защото така са правили бабите и дядовците им. Когато питах защо се прави това или онова, повечето пъти ми отговаряха "Защото така се прави".

Всъщност искаше ми се да бъде другояче. Не знам как точно. Може би се влияя от американските филми, където погребенията винаги са добре организирани, близките казват няколко трогателни думи, а накрая свещеникът стои на зелена поляна сред подредено гробище, заобиколен от хора, всички облечени в строго черно.

Но дори и да се абстрахирам от това - някак ми се искаше да бъде по-различно.... А най-вече ми се искаше да съм го познавала по-добре....