avatar

И тая Задушница мина

 

 Когато дойдат Задушници мен почват да ме задушават разни мисли, а едновременно с това аз задушавам околните с ужасни мисли.

Примерно  баба ми си има традиция да меси и пече малки кръгли хлебчета /колачета/ за всеки починал от рода и вечерта пред Задушница нарича кое колаче на кой починал да е. Но тази Задушница не можа да дойде на гробището, заради снега и трябваше да ми нареди какво и как да свърша, а аз я изгледах наистина тъпо и казах, че попа си знае работата и няма нужда аз да му я върша, но ако тя иска и само заради нея мога и една молитва да отпея, та да не занимавам свещеника със служебните му задължения и като се замислих и си спомних една история, която моите близки често разказват. В нашия град имало един човек, които в края на живота си останал сам и се навъртал около гробищните работници и точно на Задушници, като обикалял гробовете на починалите си близки пеел молитвите, които  запомнил от поповете и когато нямало поп на гробището казвал на бабите, че и той може да отпее молитвите, само че разликата между него и попа е в това че попа като пее молитвите гледа от книга, а той си ги знае наизуст. И като се замисля винаги стигам до извода, че ние хората все си мислим, че можем нещата, които не отбираме по-добре от онези, които цял живот работят, за да постигнат нещо в професията си.

 

* * *

 

Е, днес пообиколихме гробищния парк, защото умрелите все още са повече от живите и си побъбрихме с  познатите от групата на живите и една позната ми се оплака, че сина и в тези снежни дни я подиграва, че е остаряла, защото и’ е трудно да върви в снега, а тя му отговорила, че ще изчака онзи миг от живота му, когато той ще е на нейните години и ще му припомни колко е трудно, когато човек остарява. Реално не е нужно човек да остарява, за да е нескопосан, но понеже улиците и пътя в гробищния парк бяха добре заснежени и никой не се беше потрудил да ги изчисти беше съвсем разбираемо трудното движение. И аз се попързалях, между вечните домове, но понеже не успях да счупя нито крак, нито ръка, т.е. оцелях сега мога да споделя някое и друго преживяване от поредния нормално снежен зимен ден.

 

* * *

 

Обикалянето между вечните домове на родата приключи към обяд и тъкмо си тръгвахме с близките ми и срещнахме гробаря. Не че имаше нужда да копне някой от нас, а просто понеже пътя е за всички. Та срещнахме гробаря и от учтивост го попитахме:

-         Как си?

А той ни отговори професионално и компетентно:

- Бях зле, а сега хич не съм добре.

И ние като загрижени за благото на човечеството запихаме защо???

А той ни каза, че есента умрелите му купили кола, а в тоя сняг едва му покрили разходите за хляба.

Какво да се прави, в тоя сняг хората ги е страх и да умрат!

* * *

 

По пътя за вкъщи мислих само колко много ние хората обичаме да се месим в божите дела и да даваме предложения към екипа му по посрещане в Рая кой да прибере и кой да остави да измъчва себе си и близките си по тая грешно красива Земя.

Така ме налегнаха едни спомени как една позната все викаше на мъжа и’:

-         Господ няма ли нужда от шофьор, та още не те е прибрал?

А той и’ отговаряше:

- Ми защо да прибира мен, ако има нужда от шивачка като теб?

 

То като дойдат Задушници, пък и като отминат мен все разни такива мисли ме полазват.:)