И аз прошка
В духа на вчерашния празник (браво на Ейса, че ме подсети): кого бих искала да помоля за прошка?
Най-напред майка ми. За това, че нещо в последно време рядко пиша мейли. Не знам защо. Не е да не се сещам, ама отлагам, отлагам ... до безкрайност.
Моята майка е много готина и младежка и ме разбира за всичко. Направо не знам защо така разредих мейлите. Губим и двете от тая работа, то е ясно. Тъй че ... занапред по-иначе!
После приятелките ми. Ивето, Юлето, Лидия ... онези страхотни момичета от гимназията, с които не се чуваме с месеци и години, а сме близки като сестри. Причината за мен винаги са били телефонните сметки, което вече имам идея как да се разреши по много безплатен начин. Дано да стане, ще проучвам още въпроса.
Хей, обичам си ви, хора, и страшно ме е яд, че досега все не намирам парче свободен акъл, който да се погрижи за тая работа.
(в тоя ход на мисли май не е зле да поискам прошка и от Бенджамина, който все още е със стария си колец. В интерес на истината, дигнах се наскоро до един специализиран магазин и нямаше такъв точно, а в един друг магазин нещо не ми харесват. Но ... моят приятел Бенджи изглежда всичката тая суета слабо го интересува. Той кротко си иска своето! Единствено в неговия случай с пълна убеденост мога да кажа: да, размерът, приятели, на колеца, определено има значение!) :)
Да ме простят и Даниел и останалите, които ме виждат всеки ден, че понякога съм странна с тях. В условията на студентско общежитие понятието “лична сфера” е само теория, тъй че често може да ме засечеш някъде наоколо, макар че всъщност ме няма. Моменти, в които искам да съм сама, а ти идваш и се опитваш да завържеш разговор. Не се получава.
Не се опитвай да ми “помогнеш”, просто ми дай малко време! Не ме разбирай, нито ме развеселявай, просто не ме закачай. Ще си помисля малко и след половин час отново ще съм онлайн!
Но не винаги имам куража да артикулирам ясно и с глас тази моя потребност. Което е грешка. И не, нищо, че май вече сте ме научили, пак не е редно да игнорирам хората и даже да съм сприхава, без да кажа защо.
Но ... както би се изразил програмист от бглог: по въпроса се работи! :)
(не знам защо това намигащо човече го възприемам като че ли това хоризонталното му око е нормалното, а вертикалното е намигнато)
Като стана дума за бглог, да ме прощава момо – геният на нежността – за резките ми коментари. Ако щеш вярвай, но всички до един са написани с добро чувство, защото смятам също така, че имаш невероятен потенциал! Но е възможно да съм те наранила – не беше това целта, наистина не беше – просто някак отвътре ми иде понякога да те провокирам; по същия начин, както едно жълто пиле клъвва на игра друго. Но не съм сигурна дали не съм прекалила на моменти с човката.
Със сигурност има разни хора, които съм наранила, без да забележа. Обаче не съм в състояние да поискам прошка от неизвестен потърпевш ... защо? Защото знам ли какво съм му направила? Просто смисълът в цялата тая работа не е търсенето на прошка, а в покаянието.
Ти кажи какво има и тогава ще ти кажа съжалявам ли или не!
Други пък хора съм наранила и съзнавам това, но въпреки това не търся прошка. Визирам най-вече няколкото човека, които в един момент съвсем нарочно съм изолирала от живота си. Не, не се покайвам за неотговорените есемеси, ненаписаните мейли и отказаните кафета. Този удър по вашето честолюбие не беше първичната ми цел, ами само един неизбежен страничен ефект на мощен антибиотик.
Но хайде да сме честни, бая ви трябваше да се потрудите, за да се стигне дотам! И не съжалявам, тъй че ми се сърдете ако щете.
И като за накрая още едно нещо, за което няма да поискам прошка, защото поисках разрешение :) Става дума за следното:
На гермаците, да ви кажа, са им много трудни някои български думи. Понякога искрено се забавлявам да ги карам да казват разни работи.:) (спокс, не се обиждат, ами и те се смеят и се чудят) Любими думи-зъботрошки са “прахосмукачка” и “четвъртък”. :)) Та, бях записала много отдавна как един мой (вече много бивш) приятел, даже направо да си го кажем първото ми “сериозно” гадже, казва сложната българска дума “прахосмукачка”. Първа любов ръжда не фаща – това (поне при мен) не важи, но няма значение, де, ето го и уейвчето.
Обяснение: най-напред нищо не се чува, защото той е стиснал зъби и мълчи. Клати глава и не ще да го каже на микрофона. :) После аз го подканям (с думи и вопли), и той най-накрая изплюва камъчето.:)
Най-напред майка ми. За това, че нещо в последно време рядко пиша мейли. Не знам защо. Не е да не се сещам, ама отлагам, отлагам ... до безкрайност.
Моята майка е много готина и младежка и ме разбира за всичко. Направо не знам защо така разредих мейлите. Губим и двете от тая работа, то е ясно. Тъй че ... занапред по-иначе!
После приятелките ми. Ивето, Юлето, Лидия ... онези страхотни момичета от гимназията, с които не се чуваме с месеци и години, а сме близки като сестри. Причината за мен винаги са били телефонните сметки, което вече имам идея как да се разреши по много безплатен начин. Дано да стане, ще проучвам още въпроса.
Хей, обичам си ви, хора, и страшно ме е яд, че досега все не намирам парче свободен акъл, който да се погрижи за тая работа.
(в тоя ход на мисли май не е зле да поискам прошка и от Бенджамина, който все още е със стария си колец. В интерес на истината, дигнах се наскоро до един специализиран магазин и нямаше такъв точно, а в един друг магазин нещо не ми харесват. Но ... моят приятел Бенджи изглежда всичката тая суета слабо го интересува. Той кротко си иска своето! Единствено в неговия случай с пълна убеденост мога да кажа: да, размерът, приятели, на колеца, определено има значение!) :)
Да ме простят и Даниел и останалите, които ме виждат всеки ден, че понякога съм странна с тях. В условията на студентско общежитие понятието “лична сфера” е само теория, тъй че често може да ме засечеш някъде наоколо, макар че всъщност ме няма. Моменти, в които искам да съм сама, а ти идваш и се опитваш да завържеш разговор. Не се получава.
Не се опитвай да ми “помогнеш”, просто ми дай малко време! Не ме разбирай, нито ме развеселявай, просто не ме закачай. Ще си помисля малко и след половин час отново ще съм онлайн!
Но не винаги имам куража да артикулирам ясно и с глас тази моя потребност. Което е грешка. И не, нищо, че май вече сте ме научили, пак не е редно да игнорирам хората и даже да съм сприхава, без да кажа защо.
Но ... както би се изразил програмист от бглог: по въпроса се работи! :)
(не знам защо това намигащо човече го възприемам като че ли това хоризонталното му око е нормалното, а вертикалното е намигнато)
Като стана дума за бглог, да ме прощава момо – геният на нежността – за резките ми коментари. Ако щеш вярвай, но всички до един са написани с добро чувство, защото смятам също така, че имаш невероятен потенциал! Но е възможно да съм те наранила – не беше това целта, наистина не беше – просто някак отвътре ми иде понякога да те провокирам; по същия начин, както едно жълто пиле клъвва на игра друго. Но не съм сигурна дали не съм прекалила на моменти с човката.
Със сигурност има разни хора, които съм наранила, без да забележа. Обаче не съм в състояние да поискам прошка от неизвестен потърпевш ... защо? Защото знам ли какво съм му направила? Просто смисълът в цялата тая работа не е търсенето на прошка, а в покаянието.
Ти кажи какво има и тогава ще ти кажа съжалявам ли или не!
Други пък хора съм наранила и съзнавам това, но въпреки това не търся прошка. Визирам най-вече няколкото човека, които в един момент съвсем нарочно съм изолирала от живота си. Не, не се покайвам за неотговорените есемеси, ненаписаните мейли и отказаните кафета. Този удър по вашето честолюбие не беше първичната ми цел, ами само един неизбежен страничен ефект на мощен антибиотик.
Но хайде да сме честни, бая ви трябваше да се потрудите, за да се стигне дотам! И не съжалявам, тъй че ми се сърдете ако щете.
И като за накрая още едно нещо, за което няма да поискам прошка, защото поисках разрешение :) Става дума за следното:
На гермаците, да ви кажа, са им много трудни някои български думи. Понякога искрено се забавлявам да ги карам да казват разни работи.:) (спокс, не се обиждат, ами и те се смеят и се чудят) Любими думи-зъботрошки са “прахосмукачка” и “четвъртък”. :)) Та, бях записала много отдавна как един мой (вече много бивш) приятел, даже направо да си го кажем първото ми “сериозно” гадже, казва сложната българска дума “прахосмукачка”. Първа любов ръжда не фаща – това (поне при мен) не важи, но няма значение, де, ето го и уейвчето.
Обяснение: най-напред нищо не се чува, защото той е стиснал зъби и мълчи. Клати глава и не ще да го каже на микрофона. :) После аз го подканям (с думи и вопли), и той най-накрая изплюва камъчето.:)
Хей Цвета! Простена си и ти да прощаваш! :)
Само да те питам, как успя да го направиш толкоз малък шрифта? :) Нещо против да го уголемим, че не се чете? Може да го минеш през notepad и да го пейстнеш отново :)
Прощавайте, аз прощавам на всички, и бог да ви прости!
(Това вчера го казаха по телевизора като традиционна формула в района на Костенец, аз само малко го редактирах.
)
И на мен ми се е случвало да обидя някого, обикновено без изобщо да си давам сметка. И после съм изумена от резултата. Защото аз ако знам, че този човек ще ми се обиди, просто няма да кажа/направя това!
П.П. Много е сладуранско това с прасосмускачката!
Хм, Гарге, искаше ми се да премълча първоначално, ама не се здържах :)) Прошката, мила, не е извинение. И аз не обичам да се извинявам и да приемам извинения.
Прошката е нещо малко по-духовно, което аз лично не разбирам достатъчно, за да мога да го обясня, но все пак достатъчно, достатъчно го чувствам. Прошката е това да простим на хората за това, с което са прегрешили към нас и с което са ни наранили. А също така, да поискаме прошка от хората, за евентуалните моменти, в които може ние да сме ги наранили (а дори и можем да не предполагаме за това).
Да цитирам и аз една фраза (макар и с риск да бъда банален) - "Да се греши е човешко, да се прощава - божествено."
Спирам дорук, защото ми става мъчно, когато някой ми се разсърди (искрено се надявам ти да не ми се разсърдиш, защото те знам, че си умно момиче и четеш нещата, и ги осмисляш).
Но все пак искам да се повторя за "скролер-рийдърите": прошката не е извинение!
Ейс, много добре хвана тънкия момент в повествованието! :) Действително, целта на този пост не беше просто една равносметка от моя страна, ами и да изразя и определено отношение към искането и даването на прошка. Ако щеш вярвай, но вчерашният ти пост и коментарите към него ме наведоха на доста мисли и ... това е резултатът (засега). И предпочетох тази форма пред декларативната ... Така че спокс, забежката по тъч-линията е напълно съзнателна и нарочна!
Ей сега ще се поясня и какво имам предвид. (надявам се да успея, някак не ми е лесно). Би райт бек, дет се вика...
Та така ... Всъщност мислех вчера (и започнах даже) да пиша блог със заглавие “Какво си готов да простиш?”, но нещо здраво се забатачих в идеологическата страна. Когато си изясних най-накрая общите положения, реших да напиша това там горе.
Като за начало да предупредя: може и да не се съгласите с мен. А и може а не ме разберете ... Но ... ще се пробвам.
Прошка. Що е туй прошка? Някой те е накарал да се чувстваш зле – съзнателно или не – и си си викаш окей, не му се сърдя вече. Дотук звучи добре. Направо да си кажем – християнско! Ангелски добре!
Така е то .... в теоретичната си част. Всяко нещо на теория блести и дрънка. Но облечи го в конкретни примери и бързичко ще се запиташ: Хей! Ти всъщност ... какво си готов да простиш? А трябва ли да простиш?
Но прошка е. Празникът, де. Да имлементираш тази виртуална добродетел в твоя риъл-лайф, какво означава това на практика?
Ще ви дам един пример: Х и У са момче и момиче. Обичат се, всичко точно. Живеят заедно даже. Хубаво, обаче У (момчето) страда от една много досадна зависимост, а именно, веднага щом се намери с пари, ги проиграва в казиното. Резултатът са неплатени сметки, мизерии и дългове. А той, той се чувства ужасно винаги след това. Тази зависимост е по-силна от него и той просто не може да й устоява винаги. (заменете с: алкохолна зависимост, ходене по публични домове и други видове кофти зависимости). И той й се извинява и съжалява за всичко ... а тя? Да му прости ли? Какво означава да прости? Да не му се сърди ли? Не, той не виновен на практика, защото това е една негова слабост.
Друг пример: У пие алкохол в повечко и като се напие, бие и насилва Х. После се извинява и горчиво съжалява.
Трети пример: Х и У се скарват и Х разказва на всички много лични подробности за У, които той не би споделил токутъй. После съжалява.
Четвърти пример: У е влюбен в Х и е обсебил цялото й лично пространство. Души напред-назад из личния й живот, досажда на приятелите й и й звъни непрекъснато. На този ден той иска прошка ...
Айде стига толкова примери. Мога и още, ама стига. Пита се тука къде е автобиографичния елемент и има ли въобще такъв? Има тук-там, видоизменен, или аз самата или мои близки хора. Трудно ми беше да измисля примерите именно заради тези видоизменения. И още нещо: на мен, лично на мен ми се е случвало мъж да падне на колене в буквалния смисъл и със сълзи на очи да ми се моли за прошка! Не, не е някой от гореописаните. Друг един случай. Не ми се обяснява точно защо.
Искането на прошка, братя и сестри, може да е християнско, но може да бъде и средство за натиск. Прости ми, казва един мъж в разцвета на силите си, плаче горчиво и пълзи по земята. Мъж да плаче дали съм виждала? Ами да. Прощаваш ли му? Какво си готов да простиш? И той се унижава още повече. Обещава, че ще се промени. Съжалява. Той може много по-добре от теб да формулира защо точно не е постъпил добре. При най-малката сянка от спомена в очите ти той отново е на колене. Ще му простиш ли?
Сещате ли се Садам в Southpark какво пееше? Същата работа...
И тук идва пак въпросът, който зададох в началото: какво означава да простиш? Как да простиш? Добре, прощаваш, защото ти вярваш в победата на Доброто. С едно наум, но вярваш. И действително, това предишното никога, никога не се повтаря. Невероятно, нали? Той разбра. Той разбра ли? Хах! Друг път. Точно това може да не се е повторило, но в една или друга форма пак излиза наяве. Същата нагласа и същия абсурд, облечен с други дрехи. Но си е пак същото нещо. Обидно нещо.
Да простиш? Значи ли това да забравиш? Ако не значи, то поне подозрително прилича на забравянето. А ти не трябва да се опитваш да забравиш нищо, защото така и така няма да успееш.
Има два вида покаяние: истинско и неистинско. Истинското е когато съжаляваш за това, което си направил. Другото е когато съжаляваш за последствията от това, което си направил. Разликата е много тънка и почти не се усеща. Всъщност критерият, по който можеш да го познаеш, е може би само дали се повтаря пак. С други думи, може да се опитаме условно да разделим прегрешенията към някого на две: такива, които човекът е осъзнал (тоест променил се е) и такива, които той не е осъзнал наистина и не се е променил наистина. Едва ли трябва да вмятам тук, че във втория случай да простиш е абсурдно или най-малкото вредно за самия теб.
Да простиш е трудно. Лесно е за малките работи. Обаче големите ги прощаваш от сърце само ако няма да се повторят. И тогава ... строго погледнато даже е безпредметно да простиш тогава, защото става дума за едно минало.
И пак: какво си готов да простиш?
Миналото. Миналото, което се е така модифицирало и еволюирало, че няма никога да се повтори. Миналото, за което той/тя съжалява наистина. Добре, в този случай ще снема малко от огромната раница на гърба ти, наречена съвест. Но само малко ... защото си имам едно наум. Защото това, че ти съжаляваш, не означава, че не го е имало.
Толкова за големите работи. А малките работи или ненарочните вреди ... хубаво, нека за тях да е празникът тогава.
* * *
Така че според мен да се опиташ да изтръгнеш прошка от някого е абсурдно и обидно. Прошката се завоюва и доказва с дела, с много много дела в обратната посока. До един момент, хубав момент, в който става безпредметна.
(Затуй предпочетох оная версия на празника. Пак християнска. Обичаш ближния си и му искаш прошка. И гледаш да си искрен.)
П.П. Но всъщност всичко това е бла-бла. Това, което искам да кажа, се намира еееей там горе в първоначалния ми постинг.
Гаргичке, така си го написала, че няма какво да ти се възрази. И няма какво да се изкоментира. Ясно е.
Всъщност празникът Прошка не е всеобща прошка, а младите ходят и искат прошка от старите. И старите я дават. Младите от други млади, старите от други стари, и стари от млади не искат прошка. Защо ли? Нямам никаква идея. Не се сещам защо и за какво точно младите традиционно са виновни пред старите. Обаче е точно такъв обичаят. Не е всеобща и поголовна прошка.
Шогунче, това е интересно, не го знаех! Защо ли наистина само млади от стари ...
Може би ако си представиш някакво "лудо-младо" дето само шава и прави бели, треснал го е хормона и задява булки/ергени и ако го съпоставиш с някакъв мъдър-премъдър и спокоен старец ... един вид онуй младо яре да има повече шансове да сгафи нещо по невнимание. За друг вариант не се сещам в момента ...
Бе не, сетих се и за друго. Има нещо такова в традиционната българска култура като респект към възрастните. Тоест то е нещо като патриархат, ама по възраст. Йерархия някаква. Чува се от време на време - "от уважение към годините му/й". Това ще да е май!