Звездите и малката фея Гертруда

  Синята стая мълчеше, а детето в нея гледаше звездите по тавана.Толкова тихо бе.И истинско.А й бяха казали, че няма звезди. Че няма и небе, че не вижда.Бе дете. Те бяха възрастни. Повярва им.Но какво виждаше сега?! Престана да им говори. Престана да ги пита. Или те не виждаха, или нещо с нея не бе наред. Страхът бавно се прокрадна в сумрака и се опита да я стисне за глезена. Но тя не се уплаши. Знаеше, че феите от приказките съществуват, знаеше, че онова лошо дете я излъга, като я нарече „бебе” и че не знае истината.
„Аз вярвам на мама и тате… те никога не са ме лъгали. Но онзи ден ги чух. Постоянно говореха за тъмнината и за звездите, които вече не са с тях. Когато ги попитах какво става, те вече грееха. Мама попита тате не съм ли аз звездата, не съм ли слънцето…. Аз нищо не разбрах, но към мен достигна много топлина и закрила и… тъмнината изчезна, мама и тате все пак имаха звезда. Но видях, че дори и те понякога не вярват.
Какво да правя? Питах се.. Какво да правя, ако и аз престана да вярвам… Ще имам ли своята звездичка? Естествено… аз и сега я имам, но не смея да кажа на никой за нея, да не би да си замине.
Феята Гертруда идва всяка вечер при мен и ми разказва приказки. Тя замества мама и тате, когато са уморени след работа. Когато закъсняват и не могат те да ми разкажат приказката. Вчера им благодарих за Гертруда. Стори ми се, че им стана колкото смешно, толкова и благодарност към признателността ми изпитаха.
Още съм много мъничка и не разбирам тези нови усещания, дори не знам какво означава някой да си няма своята Гертруда.
Момиченцето, което живее отсреща постоянно се присмива на мен и на феята ми, но един ден го видях да плаче. Беше много тъжна. Беше си спомнила, че нейната Гертруда я нямаше. А родителите й не й разказваха приказки. Наистина беше тъжно. Наистина… Много, много тъжно.
Отидох при нея и си я гушнах. Казах й, че аз ще съм с нея й ще й изпратя моята фея, тя и без това не бе така заета, каза, че много деца не вярвали в нея и за това тя ги изоставила. Но аз виждам, че тъжното момиченце вярва и съжалява. Мама и тате са ме учили, че трябва да прощаваме и да си признаваме грешките. Гертруда е добра фея… тя ще й прости, а момиченцето страда за грешката си.
Всяка изпусната приказка е като заплатена цена за стореното от нея.
Значи… все пак нищо на света не идва даром. Когато си мислим, че получаваме нещо безплатно, то е защото не виждаме, че ние отдавна сме си го спечелили. Никой не ме е учил да мисля така… навярно феята ми е подсказала това с приказките, които ми разказва и с убеждението, че всеки ден живея в различна приказка, дори ми предсказа бъдеще на фея.
Похвалих се на мама, казах й веднъж, когато бе стиснала глава с ръце и гледаше надолу, че трябва да повярва в своята фея и тя пак ще дойде, ако не… аз ще бъда тази фея. … Но мама само ме погледна измъчено и каза, че съм малка и не разбирам. Тя не знаеше, че не аз съм неразбиращата. Казах и на тате… Говоря им постоянно. Сега е мой ред да им разказвам приказки… обаче вчера… вчера те ми казаха да спра. И мен изгониха. Също като останалите. Но аз не мога да си ида от тях. Защото не мога. Знам, че не мога никой да питам дали може. Какво ще правят мама и тате без звездичката?!
Днес има слънце, но виждам само черни лица. Защо не се измият? Виждам стъклени очи, покрити с пелени. Непослушни деца. Трябваше, когато се събудят да си измият очите. Как няма да са тъжни. Че те не виждат слънцето! Будни са, а живеят на тъмно. Понякога ми става зле от това, което виждам. Всички звезди седят някъде забравени в скрина и покрити с одеяла. И те се чувстват тъжни. А просто, просто искат да помогнат и да светят. Толкова ли е трудно? Защо трябва да бъде така трудно? Знам, че трябва да се работи, но не и да се създава работа. Работа хората имат и без това, при това истинската работа е много по-важна. Никой не ми го е казвал, може би някоя нощ Гертруда ми го е прошепнала.
Не знам…