Защо всичко хубаво отминава?
Помня миналата година и ми иде да рева. В нащият квартал Бели Брези бяхме една много яка компания. Бяхме 6 момчета и 4 момичета. Живеехме с проблемите на другият. Бяхме едно цяло. Но хората или си тръгнаха от София (който не бяха от тук) или се ожениха:( Ето на първи заминава и последният човек от голямата група. Оставаме само две момчета. Тъжно е! Помня няколко момента, те са ми много скъпи, а сега тези хора ги няма - всеки пое по различен път:(. Сигурно и на вас ви се е случвало. И на мен ми се случваше няколко пъти. Но после остават щастливите мигове. И чувстваш колко си самотен. Да тогава работехме, но бяхме заедно всяка вечер. Сега улицата на която живея - ул. Дойран е пуста. Няма ги хората на който държах, няма го и чуството, че си нужен на някой. Седя и ми е тъжно, и се чувствам така както не искам да се чувства нито един от Вас. Не искам да ви досаждам повече, просто ми домъчня и седнах да пиша нещо което да ми напомня за тези мой приятели.
В памет на тези отминали щастливи мигове!
В памет на тези отминали щастливи мигове!
А лошото.. то лошото толкова да иска да се превърне в добро... но него никой не го поглежда..
Виж сега, относно брака, аз останах с впечатлението, че не тъгуваш по любов, ами по приятели, които един по един си заминават, а някои от тях, защото са се оженили.
Остави ти женитбата и браковете, тук доста хора знаят, че аз от лИбови разни гледам настрана да седя и да не ги закачам.
Имах предвид, че ако твоя приятел се ожени да не позволявате това да ви пречи на приятелството и да си го пазите.
И айде в кръга на майтапа.. сещам се едно време как се смях, когато един мой приятел каза, че той бил лесбиец, а аз педерастка :)