Залепнаха ми пръстите или нещо като разказ за една безсънна нощ

 Пуууста му и работа и живот. Нямаше ли как даме освободи времето от тези неща и да си почина малко поне. Да склопя очи кактосе казва и да заспя... Господи, колко много ми се спи! И как бяга сънят от мен,сякаш съм неговият най-голям кошмар. Неспособна съм дори да се изсмея сприсъщата си ироничност на всичката тази гадост, която иска да ме погълне и сеотказва... недостойна съм дори за това. Насочвам се към блатото... може би тоще поиска да ме приеме, без да задава от онези въпроси, които всеки задава...така и не се престана с това.. Тъкмо ми пожелаха лека нощ... а не знаят, чеможе би сега започва деня ми...”

 - Хей, защо не си си легнала?

 - А... ти ли си... Не ми се спи... ти силягай.

 - Не стой пред компютъра до късно, ще тезаболят очите... а и не ти отиват очила. – засмя се той...

 - Добре. – разсеяно отговори тя. – Лягай си,след малко и аз идвам.

 И той си легна.

„Не знам кое време е вече и далище престана да бъда кошмар за околните. Болката в очите се засилва, а пръститеми са залепнали за клавиатурата. Толкова добре се чувствам тук... но където ида съм... усещанията са идентични.. един приятел беше прав... нещата не сепроменят толкова, когато избягаш и смениш мястото... нещата се променят,когато... не знам.. и той не знаеше, трябвало сама да намеря отговора.

 Вече съм тук... не помня от кога и все ощечакам Неволята... докато и аз не сбъдна приказката си.

 Който може нека спи. На мен ми тежат прекаленомного неща и трябва някак да се отърся от тях.

 Мисълта ми се заблъска пак като птиче вклетка, а писъците ми са с характерната липса на какъвто и за е шум. Чувам гисамо аз. Доспива ми се и в същото време не успявам да го направя, защото съмзабравила как става... Нима това е нормално? Или отдавна съм за...

 „онова” място...

 Слънчевите лъчи се появиха...

 Странно.

 Не разбрах от кога съм тук.

 А леглото до мен е празно.

 Него отдавна го няма.

 Аз отказах да легна при него и той е взелсватбеното одеало със себе си... Навярно сега е завил някой друг, който може даспи и не знае какво е това безсъние, не знае колко боли да живееш в клетката натялото си...

 Дочувам леко прохъркване...

 Ето че леглото ми пак не е празно.

 Стоя със залепнали ръце върху клавишите, аново одеало обвива поредната ми жертва...

 Жертва ли?

 Някой така нарече изгорите ми и страстта микъм кръвта им.

 Някой забеляза как изпивам червената течност ипосле как преставам да забелязвам хората, когато ги изсмуча.

 Казаха ми, че ако имам очи ще забележакупчината кости в леглото си, струпани върху няколко дузини сватбени одеала.

 Казаха ми, че, ако имам нос ще усетя миризматана собственото си умиращо тяло и тази на останките, от мен и тези, които сапосмели да ме пипнат.

 Уви - аз не съм Златната Гъска, дори и да приличам на нея.

 Аз съм лудата, която се ползва с привилегии,аз съм лудата, която има компютър, аз съм лудата, която не буйства и неговори... аз съм тази с клавишите и залепналите пръсти върху тях.

 През погледа ми минават сенките на отминалитедни и в същото време не знам минали ли са, или са бъдещи.

 Не знам какво правя тук и къде съм всъщност...

 Не знам какво написах току що... не знам далине беше по-добре да измисля някой от онези разкази... грабващите...

 Не знам защо избрах да напиша това...неразбраното, което не отпуска, а предизвиква, което не губи, а намира, коетоне лекува, а разболява...

 Особено, ако болестта си я носим в себе си,както често се оказва.”