За човещината и професионализма

    Петък е! Ден на майстора. Офиса бавно се пълни с колеги, повечето от които в отлично благоразположение на духа, тъй като според една българска поговорка този ден не се работи много, защото „който работи в петък, шефа му се разболявал“. Завършека на сентенцията не пожелавам на никого.

     Въпреки че не споделям „мъдростта“ на поговорката, за мен този ден също е различен. Работното време тече с по-бавен ритъм. Атмосферата е по-спокойна. Имам задачи, но съм сигурна, че времето ще ми стигне да ги завърша. Сега имам време да погледна човека зад отсрещния компютър с други очи. Над делничните: забързаност и стрес, ефективност и максимален професионализъм. Затворен в себе си сега, той всъщност е стойностен, има други таланти, емоционален е, просто от моята кръвна група човек. Видимо работи нещо, намръщва се, но по мигновено прокрадналата се усмивка разбирам, че мисълта му е при далеч по-приятни от работата неща. Боже, толкова се радвам, че го познавам, че чак ми се иска да скоча и да го прегърна! Случайност ли е, че го имам толкова близо до мен? Даденост ли е това? В живота ми нищо не се е случвало просто така, без да го извоювам и заслужа. А може би не съм се замисляла до сега... Усмихвам се. Намирам думи да се пошегувам и дори предлагам да направя кафе. Възпитано ми отказват. Приемам и продължавам съвестно да щракам по клавиатурата.

     В нашата фирма петък е „casual day“ по отношение на облеклото. С интерес наблюдавам /сигурно не само аз/ как днес спортната фланелка е заменила ризата, разкроената пола – консервативния панталон с ръб, накратко шарените летни дрехи – тъмните костюми. И се замислям: в „шарения ден“ на офиса човещината надвива над професионализма. И се радвам: сред колегите ми има хора, които спокойно биха могли да застанат редом до малцината, които наричам мои приятели.