За храната и виното

Първо да ви разкажа за виното. Мислех си, че не мога да живея без него. Ако вечер не седнем в къщи пред камината и не си сипя чаша вино, някак си денят ми не е пълен. Всъщност обичам да си сипвам чаша, още докато приготвям вечерята. Струва ми се много cool and sexy, докато жената се върти около печката, да отпива грациозно от кристална чаша (задължително).

Мислех си, че това е едно от нещата, които ме различават от „люлинската домакиня” (използвам „Люлин” произволно и се извинявам на жителите му). Чашата с вино някак си превръща приготвянето на вечерята в специален ритуал.

Втората чаша е вече на масата. Дали ще спра до там или ще продължа зависи от настроението и компанията. Знам, че в Америка всички, които пият повече от чаша на вечеря попадат в графата „проблеми с алкохола". Изключително се радвам, че по нашите географски ширини критериите са доста по-разтегливи. Аз съм си една средностатистическа българка, която си пийва на вечеря половин бутилка вино.

В първата вечер от интензивната ми терапия , стоях до късно в офиса от страх да не се изкуша. Прибирайки се вкъщи, подминах всички примамки и много, ама много бързо си легнах. Номерът мина, ама не за дълго. Втората вечер трябваше да се прибера навреме и да приготвя вечеря. Той (който никога не разбира нашите терзания) беше поканил гости. Исках да ме няма вкъщи... да се оправя сам! Представих си физиономията му, когато не ме завари около печката, с красиво подредената маса и приветливо излъчване на лицето... Слугинската ми дисциплина обаче надделя и бях точно там, където се очакваше от мен с една малка разлика. Във винената ми чаша имаше вода. И този номер мина...

На третата вечер дори не си помислих за съдържанието на алкохол в чашата ми. Самата тя ми беше достатъчна. То май е като с цигарите, допускам, че не се пристрастяваш към никотина, а към навика на ръцете и позата. В едната ръка – чаша, в другата - цигара. Къде да си дяна ръцете, ако ми вземат реквизита?

Четвърта вечер ме чакаше чаша вино , официално разрешена и договорена с терапевта Косьо (аз си изпих две...). „Великото” удоволствие се оказа не чак толкова голямо. Сега вече мога с вино, мога и без него, и май сутрините ми са по-добри без него или поне вкусът в устата ми.

Храната не беше никакъв проблем за тренираната ми душа. В интерес на истината дори ми дойде малко в повече по време на терапията да се храня така редовно.