За тестване на книгата - без заглавие

Тъй като много ми хареса идеята за съвместна книга, реших да тествамновия модул с начало на нещо си. Получи се странно, защото бях прекалилс бирата, но знае ли човек? Може и да ви хареса. На мен ми беше забавнода си го прочета сега. Съвсем бях забравил, че снощи съм го писал. Таако има желаещи да го продължават - моля :))) Мисля, че ще е забавно :P

Въведение 

Скептикът не вярваше на никой.Той държеше да се убеди със собствените си сетива, че нещата работят. Сещашесе, разбира се за един стар филм. За един филм, който се казваше "Правилономер три". Неизвестен американски филм, в който ставаше въпрос да не вярвашна очите си. Особено на тях. За това Скептикът не вярваше на очите си. За товаискаше да бъде сигурен. Да бъде сигурен, че когато настъпи Часът, всичко ще еготово и сигурно.

Той пишеше книги. Книги, в коитообичаше да се гаври с героите си. Мислеше си, че хората са създадени по Божийобраз и подобие, затова могат да си позволят да поемат Неговите пълномощия. Когана хартия, кога в Голямата книга на живота. Скептикът се подсмихна и се сети за една отЗаповедите. Или поне нещо такова помнеше.

Сега беше моментът. Той гочувстваше с цялото си просмукано от алкохол и грехове туловище. Греховете редомс алкохола, не бяха дошли сами. Те бяха дошли от повика на природата. Отсъщността на истината за Сътворението на Всичко. И същностната концепцията запростотата на сложността и за сложното начало на простотията.

Под прозореца му минавахатокчета. А той толкова се дразнеше от шумовете. И тази саксия. Толкова хубава искъпа. И толкова празна и безполезна. Така и не намери никаква идея какво да поставивътре, освен яловата кал. А беше толкова красива. Висока и широка. Можеше дасъбере над 125 литра пръст. И едни токчета. Каква красива парабола. Малко кръв,обагрила русата коса. Красиво лице с отворени, невиждащи вече, сини очи. Лекопотреперващи устни в следсмъртна агония. Нежно тяло, потръпващо в такт спосиняващите устни и създаващо впечатление, че му е студено. Хубав и скъптоалет, нацапан от прахта и единствената кална локва, останала от последниядъжд.

Лошо, помисли си Скептикът. Необичаше да става от пишещата машина. Не обичаше също да изпуска нервите си. Нонай-вече не обичаше разточителството. Тази саксия беше толкова хубава. Акотрябваше да й проследи произхода, щеше да стигне толкова назад във времето,колкото повечето археолози не са мечтали. А още по-малко са си представяли, чеможе да се стигне. Това бе Единствената саксия. Първата и неповторимата. Тази,която някои наричаха “Свещения Граал”. Някои отхвърляха идеята, защото невиждаха хронологията. Не виждаха логиката и това определяше безсмислеността нанаходката. Както и безмислеността на съществуванието им.

Скептикът въобще не бе чувал занищо свещено. Нито за думи, които не се учат в училище. От къде саксията беше стигналадо него – той не знаеше. Както и, защо се интересуваше толкова от прибирането й.Той действаше инстинктивно. Натисна бутонът, който свързваше камерата накомпютъра към пишещата машина. Всички му разправяха, че Тя е глупавоустройство, но Скептикът не им вярваше. Пишещата машина беше част от него.Мислеше дори да напише нещо за нея. Книга или поне рекламна брошурка. Или дорипохвална статийка за Гениалните технически открития на 21ви век, предлагащионлайн архивиране на ултравиолетоволазерен диск (UVLD) на написаното на Вашатапишеща машина. Легалният софтуер струваше само 10 хиляди лева. Смешна сума закогото и да било в Държавата.

- Мамка му и токчета!Производителите им желязо-въглеродни диаграми да сънуват!!! – Скептикът сеядоса, че трябва да стане от стола си. Тъкмо го беше загрял. А токчетата долу?Така глухо млъкнаха. Дано да не се е счупила саксията. Толкова беше хубава. Итолкова ритмично потракваха токчетата.

О, щастие. Саксията бе здрава. Нетолкова бе главата на момичето. Нейните глезени се губеха някъде в купчинатапръст, посипана под саксията. Незнайно защо, Скептикът погледна това лице. Товатолкова нежно, невинно и истинско лице. И толкова съвършено, като ритъма натокчетата. Леки косъмчета, напоени с фини капки кръв, стърчаха нервно поднежното чипо носле. Съвсем небрежната, леко зловеща усмивка, убиваше донякъдесъвършенството на лицето и подсказваше края на едно красиво съществувание.

- Прощавай! – прошепна Скептикътна ухото на момичето, докато забърсваше кръвта от тялото й със скъсания сипотник. Не се притесняваше. Беше виждал кръв толкова много пъти. Мъртви тела,мъртви души и всичко това в едно. Просто не обичаше миризмата на кръв. Вложи многостарание докато почисти саксията от пръските кръв и мъничките парченца мозък,полепналии по ръбовете, оставени от неизвестния грънчар.

"Каква красота",помисли си Скептикът, поглеждайки за пръв път към безжизненото тяло, "Каквосъвършенство на природата. Защо ли лежи тук?"

- Хей, момиче, стани? Ще настинештам – подвикна, докато се обръщаше.

- Ох, ти пък. Толкова се бяхуспала, че не забелязах, колко е студено. Бррр. Хем ми е студено, хем ме болиглавата. А ти кой си? И защо ми говориш на... този странен език, който...... иаз разбирам?! Мамка му... А защо аз говоря на този език и защо използвам тези странниобръщения...

- Хей, споки! Аз не исках....

- Какво не искаше? Не разбирам?Кой си? Къде съм? Не разбирам нищо!!!

В очите на момичето се появистрах. Започнаха да подскачат насам-натам инстинктивно и да търсят път забягство.

- Ами аз съм...

- Защо млъкна?

- Не знам? Не знам въобще койсъм. Изобщо се чудя как те разбирам? Та ти ми говориш на немски. Аз не разбирамнемски. Немският не съществува отдавна. Още отпреди 30те. От Краха наИмперията?!
- Аха... Сега те разбирам, старче. Ти си просто от Онези. Онези, дето обичаткласиката на Братята. Но това не ми помага много. И аз не разбирам славянскиезици, но... Кажи ми кой си, моля те. Кажи ми коя съм аз?

- Знам ли, дете. Аз съм старецът.Аз съм човекът със саксията. Тази същата, която те уби. Изобщо, чудя се... Каксе случи така?.... И защо тази саксия за пореден път?!... И се чудя също така,защо....

- Хей, това ли е саксийката?Ха-ха! Защо не я чистиш, деде? – Засмя се русото ангелче, докато почиствашепоследните пръски мозък от неземно-красивата керамика.

- Но ти... – Скептикът погледнаслънцецветната глава и не видя дупките. Видя само червените петна. Разтекли секато махагонови реки по златната повърхност. – Не разбирам нищо?! Аз наистинане исках!!! Ти какво си? Как се появи?

- Не знам, деде. А ти кой си? Имашли си име? А, ако знаеш моето, ще съм щастлива да ми го кажеш.

- Ами знам ли? Ти така меизненада, че забравих всичко. Мисля, че името ти беше Феникс, но знам ли?

- Заповядай, сега е като нова.

Нежните устни изглеждаха многосини. Скептикът не разбираше. Не знаеше какво прави тук със саксията си. Не знаешекой е, откъде е. А също така и не можеше да си обясни защо това неземносъздание преди миг бе мъртво, а сега му се усмихваше насреща, избърсаланеговата саксия от съдържанието на собствената си главица. Сините очиизглеждаха толкова живи и като че ли блестяха по-силно от звездите на небето.

- Мисля, че трябва да поседнамалко. Трябва да се сетя кой съм и откъде съм.

- Ами май сме двама. Знаеш ли,сега се замислям, че имам доста хубаво име. Твоето беше Олфорг, или? А тивсъщност не ми изглеждаш толкова възрастен. Но като не помниш името си, едва лище знаеш на колко си години.

- Сигурно.... Дааааа. Сега сесещам. Наистина се казвам Олфорг. Това е хубаво. Ами... малко ми е неловко...Какво да правя сега? Ти какво ще правиш?