За рицарите, мечтите и разни други работи

Казват, че рицарите са изчезнали.
Може би са прави. Вярно, че няма вече разни типове опковани с брони да се мотаят тук таме.
Рицарското обаче е останало.
Сега ще ви разкажа за един човек.
Често пъти си мисля и чат-пат пиша в блога за това, какво жертва човек за да бъде добър в едно или друго. Примерно работата си.
Та така.
29 септември 2006 г., някъде в пловдивско.  Двама човека стоят в очукан джип УАЗ-469 паркиран до голяма бяла сграда. Единият човек е забил глава в волана, а другият се чуди защо му задава такива въпроси.
Да го наречем Митака. За 99.99% от българите той е абсолютно непознат човек. За някои от останалите той е идол (познавам човек, който толкова много му се възхищава, че думите му звучат като обяснение в любов), други го съжаляват, но всички знаят, че той е един от най-добрите в това, което върши.
Всъщност той няма нищо. Има само работата си.
Но не си предсатвяйте някой алкохолизиран ватман, който може само да кара транвая и да пие. Работата на Митака е да лети, и да бъде най-добрият, и да бъде най-добрият в света. И вероятно е такъв.
Но цената, която е платил е жестока. Както казах той няма нищо - нито семейство, нито социален живот, нито какъвто и да е интерес извън това, което върши. Взима на вътре всичко, което му се случва и мисля, че често му се иска да заплаче - и от болка, и от безсилие да промени нещата, и от изтощение. Има нещо рицарско в този човек. Мачина по който приема не леката си съдба - дълг или премирение?!
Едни много ценен за мен човек винаги е казвал - Има бойци за медали, има и бойци за война. Тоест има хора, които обират похвалите, но те не са тези, които вършат работата. На такива хора не издигат паметници, тези хора потъват в забрава, за тези хора рядко пише по вестниците и книгите, но на тях дължим много.
И така митака ще продължи да носи кръста си, но какво ли ще му остане на старини. Само тягостни спомени май.

Безумно се възхищавам на този човек, но... Но май не искам да съм като него, въпреки, че уверено вървя по стъпките му.

Разговорът с него ме скапа.

Много.

Отново се вкарах в онези адски апатични настроения, когато буквално не ми пука за нищо.

Родителите ми се обаждат по пет пъти на ден да ми задават някакви въпроси.

Не искам да им отговарям, не искам и да мисля за тези неща. Не и сега. Просто не ми пука за тях. Не се чувствам добре в кожата си. Не се чувствам добре в стаята си. Искам да се махна. Проблема идва от това, че не знам от къде и/или какво искам да се махна. Май от самият себе си.
А това е трудно.
Снощи се чувствах толкова зад СТЕНАТА, колкото не съм се чувствал май скоро. Гетото се еб напълнило пак с хора. В стаята ми скоро ще се настанят двама мили съквъртиранти. Те може да са свестни типове, може и да са адски тъпи копелета. Май второто е доста по-вероятният вариант. За съжаление.
До моята стая се настанява някаква девойка и загриженият и баща цял ден пробива някакви дупки и се обяснява къде щял да сложи телевизора.
Това ме изнервя. Иде ми да си взема стика за голф и да раздам малко правосъдие, точно като в Умирай трудно 2. Усилията на тези хора ми се струват смешни. Колкото и телевизора да сложат, колкото и дупки в стените да пробият няма да променят факта, че на 16 квадратни метра ще живеят трима човека, че мебелите са стари, а леглата, които са видяли повече секс дори от камера с която се снима порно, са тук от построяването на блока - 1977 г.
Почва да ми писва от мизерията и липсата на уединеност в Гетото. Но такъв е живота.
Може би ми писна от пошлостта и еснавщината лъхаща от 95% от живеещите тук. Може би ми писна от бясната чалга, която се носи през повечето време във въздуха.
Не знам.
Знам обаче, че стандартите се определят от мнозинството и, че аз напрактика съм проблемният. Майната му.
това, обаче за което ме е най яд е, че 80% от хората на които държа са далеч от мен. Много далеч. Някои са в Пловдив, други във Варна, а тези, които най прекалиха са зад Океана.
Няма как да не се чувствам самотен. Много самотен. Крайно време беше.

Оня ден си говоря с един ценен  и хубав човек, който ми казва, че съм пишел интересно, но никога не съм говорил за мечтите си.
Права е.
Не само, че не пиша, но и мразя да говоря за мечтите си.
Май защото 90% от тях не са се сбъднали.
Може би проблема е в мен. Може би мечтите ми са прекалено смели. Не знам и май не ме интересува. Имам предвид в момента, нали съм изпаднал в апатично-нихилистична фаза. Хм, и все пак мечтая.

Например за това да ида до Ирак. Или например за това да си намеря адски красива и адски глупава съпруга, която да ми роди три деца - две дъщери и един син. За това да събера 92 525 лева и да си купя Mitsubishi Evolution IX MR. Мечтая си и за спокойствие - седмица в която не се притеснявам за нищо, нямам никакви задължения и ще мога да чета и спя на спокойствие. Мечтая си за дреболии общо взето. Май съм се отучил за мечтая за големи неща.
Та така....