За моите неволи из кв. Лозенец

Това се случи преди два месеца и понеже си го записах, та затова така добре си го спомням.

Излязох от Факултета по математика и информатика към СУ и застанах на спирката на трамвай №14. Там имаше още двама души. На двайстата минута единият се отказа да чака, защото не му издържаха нервите и си тръгна. Аз се издавах с това, че не можех да овладея движенията си напред-назад.

Попитах човека, който остана, дали му е известно разписанието на трамвая. Той се поусмихна (разписанията би трябвало вече да са отживелица) и каза, че не е запознат, но вече е КРАЙНО ВРЕМЕ четиринайстката да се появи. Да, тя дойде след още шест-седем минути.

След като се качих в превозното средство, първата ми работа беше да попитам някого на коя спирка да сляза, за да намеря 21 училище. Обърнах се към едно момиче. То с твърда убеденост заяви, че трябва да сляза на следващата спирка. И аз го послушах.

Слязох, но можех да се закълна, че мястото ми е напълно непознато. Спомнях си, че трябваше да има малко пазарче и светофар. И точно преди светофара да завия надясно, да повървя малко и ще видя 21-во училище.

Заговорих един възрастен човек и го помолих да ме ориентира. Той ми обясни, че малко по-нагоре вдясно има едно училище, но то е май 121 или 122. Помислих си, че възрастните хора не винаги помнят добре. И с надеждата, че старият човек се е объркал и не е запомнил точно номера – добавил е една стотица, се запътих в указаната посока.

След като завих вдясно по пряката,на около 100 метра по-нагоре видях училищна сграда. За да си спестя цялото ходене дотам, попитах човека, когото пресрещнах, дали има представа къде е 21 училище. Той ми отговори, че за училището нищо не знае, но затова пък ЕЙ ТАМ СЕ НАМИРА РЕСТОРАНТ „ПЧЕЛА”.Зачудих се за миг върху отговора му и продължих нататък.

Стигнах до самата сграда, която за мое „удобство” беше разположена хем странично и не се виждаше табелката с номера, хем стъпаловидно – с много стълби за слизане и изкачване. Въздъхнах … но... О, радост за очите ми! Забелязах, че в другия край на двора две деца ритаха топка. Те можеха да ме осведомят по въпроса, без да изминавам излишни разстояния. Провикнах се и момчетата дойдоха веднага.

С готовност ми разясниха ситуацията: намираме се пред 122 училище, а 21-во е чак след още две спирки с трамвая.

Леко ми прилоша.

Трябваше да се върна обратно до главната улица – бул.„Джеймс Баучер”, и да продължа по нея. Този път обаче реших да ходя пеша и да не чакам трамвай. Разстоянието до следващата спирка се оказа бая дългичко. Излязох на бул. „Черни връх”. Отново никакъв спомен, че съм минавала оттука с приятелката ми.

Вече почнаха да ме гризат съмнения,че може да не вървя в правилната посока и за пореден път отправих въпроси. Този път към една жена: - Извинете, знаете ли къде се намира 21-во училище?- Съжалявам, не знам – ми отговори тя и посочи с ръка сградата от другата страна на улицата - но това срещу нас не е ли училище? - Може и да е училище – съгласих се аз - но не е 21-во, защото то не се намира на главна улица, а някъде навътре между блоковете.- Ооо, да, сега се сещам, че имаше едно училище по-нагоре. За да се стигне до него, трябва да се завие вдясно преди светофара.- Точно така, това ще да е училището – зарадвах се аз. – А на какво разстояние оттук се намира то?- На следващата спирка на трамвая е – и добави – НО АКО МНОГО БЪРЗАТЕ, НЕ ВЗИМАЙТЕ ТРАМВАЯ, А ТРЪГНЕТЕ ПЕША.

Не се вслушах в съвета й и съжалих горчиво,защото още 20 минути от живота си прахосах, за да вися на спирката.

Онзи ден в петък отново се наложи да отскоча до ФМИ – да проверя дали вече не е готово едно удостоверение за изкаран курс по СДК.

Знаех, че работното време на служителките в канцеларията е до 16:00 часа и затова трябваше веднага след последния ми час, който свършваше в 14:15 да изляза по най-бързия начин. Мислех си, че трябва да успея да стигна поне преди 15:30 часа, понеже е петък и едва ли някой ще стои до края на работното време.

Взех трамвай №1 от „Надежда” и слязох на площад „Св. Неделя”. Беше вече около 3 часа следобяд. Зачаках номер 14. След петнайсетина минути започнах да се безпокоя, че дори и да дойде трамвая, няма да успея да пристигна навреме. Погледът ми се премести към електронната спирка,на която за мой ужас не се появяваше надпис, че №14 ще дойде след еди-колко си минути. Споменаваха се други трамваи, но не и този.

Разпитах чакащите на спирката, но никой не знаеше нищо по въпроса. Също така и никъде не беше поставено съобщение, което да информира за маршрута на тази трамвайна линия в случай, че е променена.

Предположих, че единственият запознат по въпроса може да е продавачката на билети от отсрещната будка. След като пресякох улицата се озовах при нея, извиних й се, че няма да си купувам карта или билети, а ще я моля за информация и си зададох въпроса:

- Минава ли оттук трамвай 14?- Да, по принцип минава, но точно днес - не, защото по-нагоре някъде правят ремонт на пътя.„И това е защото аз реших днес да пътувам” - помислих си в този миг аз.- А знаете ли как бих могла да стигна до бул. „Джеймс Баучер”?- Нямам представа – отговори ми тя. - А оттук не вървеше ли и трамвай 2? – запитах с надежда - И той би ми свършил работа, въпреки че ще спре много далече от мястото, където искам да отида.- О, не и той не върви по същата причина.

Уффф!

Не че не можех да взема такси, но последния път така долно ме одраха, че се зарекох повече да не им ползвам услугите на тези мошеници. В този миг се сетих! Има изход! Ако ме споходи късметът, ще успея да взема маршрутка №7. Стига тя да мине в близките десет минути оттука, разбира се. Желанието ми се изпълни след секунди и аз спокойна и щастлива се качих в микробуса.

Попитах шофьора колко дължа за билета и той ми отвърна, че цената е вече вдигната на лев и петдесет, но те, шофьорите, нямат вина за това, други хора определят цените. Добави, че наистина е скъпичко, но затова пък има трамваи, които вършат, макар и по-бавно, същата работа.

- Не, не е така – влязох в противоречие аз - ето например в моя случай, за да стигна до ФМИ, не мога да взема никакъв трамвай, защото правят ремонт на пътя.

Той се усмихна и се съсредоточи в шофирането. След няма и десетина минути се развика и закърши ръце.- Как можах аз да мина оттука? Защо никой от колегите не ми каза, че е такова положението? На мене това ми е първия курс за деня!

Погледнах през прозореца и видях страшно задръстване по бул. „Хр. Смирненски”.

Изглежда е свързано с ремонта на пътя – вметнах аз.

Физиономията на човека зад волана беше вече загубила благото си излъчване и напрежението, изписано на нея, издаваше усилено мислене как да се измъкне от този капан. Вероятно гонеше разписание.

Но както се пееше в една песен, всички правила бяха забравени, колата зави рязко в лявото платно и след като пресече „Дж. Баучер”, се понесе върху трамвайната линия. Шофьорът беше така учтив да направи още куп нарушения, за да ме остави точно пред Химическия факултет, зад който много лесно се стига и до ФМИ.

В три и половина бях пред канцеларията, но вратата беше здраво заключена.„Сигурно служителката е отишла до някъде, ще я почакам” – казах си аз, опитвайки се да си вдъхна увереност, че рано или късно ще свърша работата, за която съм дошла.

(снимката е много лоша, за което се извинявам)

Докато чаках, се загледах по табелите, поставени по изискване на Пожарната. Да, нормално е, да упътиш хората да не продължават напред по коридора, а да завият по стълбите. Съвсем логично и необходимо е на междинната площадка да поставиш означение, защото ако тръгнат в погрешната посока, вместо към изхода, ще се озоват на терасата. Минах на другото стълбище да проверя и там каква е хавата. Е, това ми дойде в повече. Кой ще е тоя, колкото и да е уплашен и паникьосан от възникналия пожар, който ще се опита да разбие стената, за да излезе!? Всъщност, може и да не съм права, сигурно и там е необходима табелка.

Към 15:50 търпението ми да чакам беше вече напълно изчерпано и аз реших да се разшетам, за да зърна някъде жива душица, която да попитам какво става с тия инспектори по учебната дейност. Стигнах чак до портиерната.

Там възрастния охранител ме осведоми, че не само на 8 декември, но и днес – на 9-ти по заповед на университетската управа не се работи. За 8-ми предполагах, ама не знаех, че и на следващия ден се почива. Физиономията не знам каква ми е била, но човекът рече:

-Не се ядосвайте, не сте видели когото трябва, но важното е, че мен сте ме видели. - Да, разбира се, че е приятно да видиш усмихнат човек… - и се сепнах, че сега ми предстои връщане, о мамо, с градския транспорт! – А случайно да знаете как бих могла да стигна до центъра оттук? Има някакъв ремонт и трамваите не вървят.- Да знам. Значи взимате четиринайстката…- Чакайте малко, но нали тя не върви? – прекъснах го аз.- Не, тя върви, но по променен маршрут. Можете с нея да отидете до деветката…- Вижте, ако ще се прекачвам много пъти, то няма смисъл, ще взема пак маршрутка, благодаря.

В двора на факултета срещнах един от студентите и той ме открехна, че недалеч оттук минава автобус, с който мога да стигна до центъра, както и направих.

Докато вървях към спирката на автобуса, се разминах с един много смешен трамвай (не успях да го снимам, защото фотоапарата ми не беше в тоя момент под ръка), на който нямаше никакъв номер, а на смачкана голяма хартия, поставена до ватмана, беше написано: ДО ХЛАДИЛНИКА.

А ето го документиран и историческия ремонт по трасето:

Както разбирате, това не ми е последното ходене до кв. «Лозенец». Какво ли пък ще ми се случи следващия път…Почвам да ставам суеверна.