За лешоядите и хората.
Днес гледах един филм, който през почти цялото време ме държеше стиснал
здраво за гърлото. Филмът е The bang, bang club (Клубът на лудите).
Става дума за група фоторепортери снимащи в т.нар. горещи точки на
планетата. Филмът е по действителен случай. Много тежък на моменти. Не
че не знаем как снимат военните репортери. Но когато го видиш дори и на
филм- да снимаш, докато пред тебе убиват брутално човек, само на
сантиметри от обектива ти и да продължаваш да снимаш,да снимаш (знаете кас се снима с професионалните апарати - правиш непрекъснато до около 10 кадъра), просто е ужасяващо
изживяване. Но за друго пиша - във филма дадоха как е направена една от
снимките, които преди години ме беше ужасила - дотолкова, че си я бях
окачил на вратата за да ми напомня, че нямам право да се оплаквам от нищо. От абсолютно нищо. И от тогава наистина не се оплаквам за нищо в моя живот. Снимката тогава обиколи света и стигна до моята врата. Получи разбира се Пулицър. Тя е следната
- на преден план сгънато на две африканско момиченце, пълзящо и умиращо от глад -
съсухрено, с броящи се ребра, а на заден план - по-голям от него
лешояд, изчакващ смъртта му за да го изяде. Потресаваща снимка. И до
днешен я помня. Докато я гледах на вратата си ден след ден, проумях какво ме "вкара" в нея, защо не можех да се отърся от нея. Шокиращото откритие за мен беше, човешкото в лешояда, даващ шанс на пълзящото дете да изпълзи ако може от смъртта, и нечовешкото в хората докарали това дете и хилядите други деца в Африка до това състояние. Абсолютна инверсия, от която откачих. Тогава бях млад и зелен. След филма се поразрових за да потърся инфо в Гуглето за
тези фотографи. От игралния филм, който сега гледах узнах каква е
съдбата на фотографа на тази снимка. И мисля, че нормален човек не може
да издържи да снима граждански войни и умиращи деца. Предлагам ви една
презентация от вибокса, която открих за фотографа снимал лешояда и
момиченцето. За съжаление не мога да кажа приятно гледане.
Два пъти плаках. Първият път като четох това, което си написал и втория път - като гледах клипчето. Това е невероятно! Умът ми не го побира. Казвам си, че това не е възможно, че просто не може да се случи. Какво става с нас, хората? Защо толкова се изродихме?
Тази снимка трябва да я превърнем в етикет на нашето време. Да се закачи на ревера на всеки един измислен политик, на двата ревера на Цар Киро и на другите алчни и безкрупулни паразити. Тази снимка е най-могъщият инструмент за възпитание в човечност. Виновен съм, че чак сега я откривам.
Разтърсващо! Направо ми промени живота. Ако все пак те интересува статистиката на гласовете, от мене имаш 10 точки за този материал.
предполагам презентацията е също толкова силна, колкото и поста ти
пусна ли я на учениците си?
Крас, много се радвам, че и на теб е въздействала снимката така, както и на мен. Защото бях почнал да си мисля, че аз прекалено драматизирам нещата, вече, като минах 40-те ставам по-сълзлив и т.н. А може и наистина нещо да се е променило в мен. Защото от около 4-5 години изпитвам нуждата да направя едно нещо - да стана доброволец в хуманитарни мисии в Африка - да помагам в тези райони, които са засегнати от глад и болести. Стигнах до идеята, че ще придам смисъл на живота си ако помогна дори с едно "зрънце" на тези хора. За съжаление ме спря езика - не знам добре английски език, което след като проучих е едно от главните условия. Въпреки, че не виждам какво би ми попречило да раздавам пакети с храна в лагер на ООН и без да знам достатъчно английски. Но в учреждението на ООН, което отговаря за тези неща, така искаха, а и нямаше свободни места. А може би в мен все още има нещо, което ме спира - семейството, собственото ми дете. Но знам, че ако сега някой ми каже - готово е , всичко е уредено - визи, ваксини ит.н. отивай там , ще отида.
Ела, все още не съм я пуснал. Но обмислям вариант да я покажа или да им дам линк в нета, и да напишат есе. В БГ учениците са малко зле с мисленето поради образователната ни система. Но тази снимка /а и много други/ позволяват да се напишат прекрасни неща. Специално тази - разбира се за трагедията на един континент, едно дете, едно човечество. За трагедията на самият фотограф. Защото той е имал проблем с наркотиците, взимал ги е за да може да преодолее ужаса на това, което снима всеки ден. Явно точно тази снимка е преляла капката и той се самоубива няколко месеца след като получава Пулицър. А дали и самият факт, че получава най-престижната награда за фотожурналистика не му се е сторила извратена на фона на това, което е видял и почувствал. Има много въпроси, които са го смазали - защо не е помогнал на детето, защо не го е нахранил, защо, защо.... А дали би могъл да го нахрани, както много хора го обвиняват - това дете би трябвало да бъде включено на системи, храната би го убила. Ако помогне на едно дете на другите би ли помогнал - 6 млн.деца умират всяка година от глад !!!! И кой би им помогнал. А всъщност той е помогнал на повече деца, защото след тази снимка /началото на 90-те години/ се променя отношението на света и политиката към тези региони, макар и не до степен да се решат проблемите там. За това - кое е "нещото" което прави една фотография велика и Пулицърова - ако забелязваш снимката е ужасна, като качество, тогавашните фотоапарати са на светлинни години от днешните. Но често не размера на мегапикселите и оптиката правят една снимка добра.И т.н. и т.н.
П.с. Снимката, както и историята на фотографа будят наистина много размисли. Имам приятелка, която няколко пъти беше в Африка като доброволец към ООН. Това действа тотално разрушително на психиката на човек, прав си. Има някакъв предел на поносимост към безсмислен ужас, още повече пък при наличието на база за елементарно сравнение.
За Руанда - запознат съм много добре със случая. Не са французи, а белгийци, които са толерирали едното племе и след независимостта и заминаването им, другото племе /грешиш - не е подкрепяно от САЩ, а вината е в ООН, която не взима предвид сигналите за струпване на оръжие и геноцидните изказвания по радиото/. Там нещата са били страшни.
Според промяна има. Но крайно недостатъчна.