avatar

За кризата в патриотизма

Патриотизмът в България все повече се превръща в празна дума. Не случайно казвам "в България", защото извън България българите са много по-патриоти от нас. Нека не бъда разбиран криво - не коря българите, които са останали в България. Не ги обвинявам в глупост, че са направили този избор, но ги обвинявам в липса на патриотизъм. Доколкото ние стоим тук и сме призвани от тази позиция да браним българското, ние не се справяме с тази работа дори и задоволително.
Нищо, че развяваме български знамена след мачове или го правим на някой национален празник. Нищо, че мразим циганите и турците. Нищо, че по медиите все по-често се появяват патриотични предавания. Нищо, че в "Скат" непрекъснато излъчва патриотични възгласи от устите на хора, 90% от които, 90% от българите смятат за луди, макар и да ги гледат редовно. Нищо, че обличат Волен Сидеров в нови-новенички черни дрехи за да подчертаят националистичния му вид. Всичко това е само лай покрай кервана.

Докато ние търсим в каква най-привлекателна (и добре продаваема) форма да облечем своя патриотизъм, земята под краката ни става все по-малко българска. Колко версии трябва да чуем за хан Аспарух и Васил Левски, за Априлското въстание и Османската империя, колко възрожденски песни трябва да изпеем и колко пъти трябва да си спомним 1994 година и Христо Стоичков, за да спрат издевателствата над българските работници в чужди (и наши) фирми, за да спре износа на исторически ценности под носа на българските власти, за да имаме правителство и президент бранещи БЪЛГАРСКИТЕ, а не чуждите интереси?
Дали сме патриоти, когато се хващаме за гушите един друг, когато ни подхвърлят 3% увеличение на заплатата, в средата на годината, със задна дата и един на трима трябва да бъде съкратен? Дали сме патриоти, когато безучастно слушаме по централните новини, как вече втори месец полицията прави всичко възможно да залови изнасилвачите и убийците на две деца? Или как с наслада, след името на всеки именит престъпник, добавят и "творческия" му псевдоним? Дали сме патриоти, когато мечтаем да продадем къщата на дядо си на някой англичанин? Когато лъжем ближния си, защото политиката на фирмата, в която работим ни задължава да го правим? Колко са жертвите на "Цептер" в България? Ами на "Орифлейм", на "Хербалайф", на "Хоумшопинг"?
Къде започва патриотизмът? С Веселин Топалов ли, или с оставането пред телевизора когато, шведите за пореден път ни бият с 5:0? При някои от нас патриотизмът свършва още с 2:0. А какво остава след това? "И да паднем, и да бием - пак ще се напием..." На дъното на шишето с ракия ли е патриотизмът? Патриотично ли е да се сърдиш на някого, че е купил повече гласове от теб в конкурса за "Евровизия", когато сам си знаеш, че не можеш да пееш? Патриотично ли е да вдигаш рамене, всеки път, когато искат да сменят номерата на наследения от баща ти "Москвич"?
Патриотично ли е да не вярваш в НИЩО? Кои сме ние тогава? Граждани на света? Лумпени? Жертви? Електорат? Средна класа?
Не сме ли ние синове и дъщери на майките и бащите си, потомци на дедите си, които не са искали да бъдат други, а просто БЪЛГАРИ? Трудно ли е днес да бъдеш БЪЛГАРИН?
А пеем "Българин да се наричам, първа радост е за мене!" Защо смятаме, че тази радост трябва друг да ни я осигури?
А, Българи?