За какво да пишем?

Кой има нужда от изкуство? Никой не иска да претворява. Хората искат пуканки. Нека друг да мисли вместо тях. Ние сме зомби. Кога ще се занимаваме с истинските неща? Кога човек ще изпълни предназначението си? Нима след своята смърт? Каквото и да правиш на земята, то е тленно. Трябва само да страдаш - това е гарантирано, лесно и правилно. Няма да сложиш грях на душата си.
Защо аз мога да пиша? Защо не знам за какво да пиша?
Аз не искам да пиша за Хари Потър. Хората не искат да четат за далечни звезди. Хората не искат да търсят изхода далеч. Хората не искат изходът да им бъде посочен. Хората искат почивка. Искат само да работят и да почиват. Хората са се върнали в своето начало. Опиват се само от срещата с първичното – с природата. По-сложните неща ги изморяват и освен това са съмнителни. Музиката? Нека си тече стига да не те кара да се замисляш. Картините? Нека са ясни и въздействащи, но не алегорични, нека стоят добре на стената, да се вписват в интериора; нека са евтини, да са маслени и главно да стават за подарък. Кой глупак днес си купува картина, за себе си!
Театър? Хората ходят на театър по инерция, все по-рядко и предпочитат класически комедии, с гарантирана липса на травма. “В очакване на Годо”? На кой му пука за проблемите на населението по времето, когато е била писана пиесата? На такива пиеси се ходи задължително. Хората трябва да те уважават. После и без това никой не ги коментира.
Опера? Балет? (Върни се на “В очакване на Годо”) Освен това оперните певци вече предпочитат индивидуалните концерти по стадиони и с подбрани (гарантирано популярни) арии. Операта вече отмира. Остава кристалният глас на оперния певец, записан на CD или MP3. В крайна сметка все още във всеки дом има “Книга за Операта”. Там можеш да се осведомиш за всяка по-известна опера. Операта, прочие, е по-полезна в кръстовиците. Пък и никой не уважава местните балерини и оперни певци. Те и без това са на заплата като всички нас. Истинската опера е по телевизията и в компакт-дисковете.
Скука.
Защо човек може да чете? За да поглъща 80-страничен вестник за няколко часа? За да чете субтитри? За да препрочита случайно попаднала му книга за стотен път? Ааа, да – за да получи някакво образование! Ами да - и за да може да чати, и за да може да пише SMS-и! Всъщност, вижте колко много приложения има това умение! Няма нужда от тревога! (нормално е да се каже “Няма място за тревога”, но в светлината на новите тенденции за сливане на английския с българския, това изречение си е съвсем правилно). Добре, че като малки са ни научили на майчин език. Иначе щяхме да знаем само Broken English.
Ето, започна да ми олеква! Хората четат. Но как, все пак, трябва да изглежда един съвременен роман? Може би трябва да е в SMS-формат? Кратички едни такива романи, от по три изречения. Може би трябва да е интерактивен? Роман, който се пише от двама души, докато си SMS-ят. Ами кой ще го чете тогава? Няма популярност. Добре, че MTel публикува най-големите бисери в редовното си издание, та и другите да могат да се насладят на спонтанните ни шедьоври. Все пак, вече има SMS-поезия...
Колкото повече се замислям, толкова по-ведро ми става. Може би секретните служби, които преравят чата, ще обърнат другия край и ще започнат да публикуват по-интересните диалози? Събуждате се един ден и вече сте популярен! И благодарение на кого? На досетливите подслушвачи. Прочие, чатете повече, внимавайте какво пишете, не допускайте правописни грешки, слагайте запетайки... Току виж ви публикували.
Глупости пиша, разбира се! Къде ще ви публикуват? Нали никой не чете книги. По SMS-a ли ще ви пуснат? Пък и проклетият Skype, който е решил да затрие чата... Слабите компютри са на изчезване. Кой ще си мори пръстите да ти пише след няколко години? (освен зомбираните привърженици на SMS).
Остават само форумите. Там човек наистина може да се забавлява. Някои постинги стигат до десетина страници А4. Лошото е, че никой не успява да ги прочете. Дългото изливане на душевна тревога не е популярно. По-предпочитани са късите удари, придружени с емотикони (и подходящи коментари от администрацията). Много е весело, как от една невзрачна на пръв поглед тема, може да се получи свежо четиво, съставено от цитати и коментари!
Дотук добре, ФОРМАТА има мегдан да се развива. Но къде остана СЪДЪРЖАНИЕТО? Пак задънена улица! Наскоро, в един конкурс, прочетох напътствие от журито, да не ПОУЧАВАМЕ в произведенията си. Ами какво да правим тогава? Остава ни само да ОПИСВАМЕ. И какво чудно има. Просто хората не обичат да ги поучават. При първото поучение - веднага зарязват четивото! Добре бе, ами ако просто искам да СПОДЕЛЯ? Тази дума също не е популярна. Още като я видиш и си мислиш, че имаш среща с депресиран психопат. И знаете ли, какво си мисля? Че единственото което се одобрява от читателя е ЛЪЖАТА.
Нека не си кривим душите – много обичаме да ни лъжат. Даже и когато предварително сме подготвени за лъжата. Тогава, всъщност тя ни харесва най-много. Детска психика! Харесваме само приказките. И защо ли е така? Ами според мен е просто – и поучението, и споделянето ДАВАТ нещо от автора, а лъжата е скроена ИЗЦЯЛО според предпочитанията на читателя. Авторът просто анализира вкусовете на читателя, сготвя му една манджа и му я сервира – готвач – това е! Satisfaction guaranteed!
Загадки, ловка манипулация с думите, ефектни обрати в сюжета, неочакван край... – все инструменти за добро скрояване на лъжа, от които читателят отдавна е отегчен. И примирен. Храносмилането обаче все някога започва да се бунтува – иска истинска храна.
А какво е истинската храна? Не е ли това храната, която отговаря на нуждите на тялото, а не на затъпелите вкусови рецептори? Не е ли храната, която да премахва душевни терзания, вместо да ги заглушава? Нима всеки разумен човек не се интересува от бъдещето, от несправедливостта, от безсмъртната си душа? Чак толкова ли е трудно, да спрем да дъвчем пред телевизора, да се напиваме след тежък работен ден, да се друсаме до припадък в дискотеките и да погледнем дълбоко в себе си, там, където под боклука е затиснат един съвсем нормален и могъщ творец, на който му липсва само силата да отстоява собствените си желания...
Не става дори въпрос, да хванем четката с втвърдените си ръце или тепърва да се учим да свирим на пиано. Няма нужда от подобни разочарования. Ние сме забравили за една съществена особеност на изкуството, а именно, че истинската му консумация означава ПРЕТВОРЯВАНЕ, а не ПОГЛЪЩАНЕ. Всеки човек чува музиката по различен начин, вижда картината по различен начин, прочита книгата по различен начин. И именно там е истинското удоволствие - в ПРЕРАБОТКАТА на чуждото произведение в едно наше СОБСТВЕНО, прецедено и изменено от нашата душевност и светоусещане. Ако искаме след това ние можем да го споделим с други, може и да го запазим за себе си, но вълшебният акт вече ще се е осъществил - ние ще сме изпитали удоволствието от което така жизнено се нуждаем. Ще сме усетили собствената си СИЛА. А с нея ще се върнат и Вярата, и Надеждата, и %