За едно щурче...

Имам щурче в стаята.

Сряда вечерта го чух, пя ми... Мислех че сънувам, но снощи го видях... Беше кацнало на пердето - голямо, прекрасно зелено... Но беше с едно краче! =( Стана ми мъчно! Беше ми изпяло тъжната си история, а аз не го бях разбрала... И за това щурчето тази нощ мълча - беше тъжно... Като мен...

Толкова ми е мъчно и самотно...

А думите някак са заседнали в мен и не искат да излязат. Заседнали са в гърлото ми и не мога да ги кажа, да ги изплача, да ги изкрещя... Опитах се да ги изплача, но щях да се удавя в сълзите си... Опитах се да спя с надеждата, че с умората ще си отиде и тъгата, но леглото е празно и студено, и негостоприемно... Пък и дори да заспя, сънят ми няма да е спокоен...

Котето се шмугна през прозореца, явно пак се е покатерило на перваза... Скочи право в скута ми, замърка и заблиза ръцете ми... Разбираш ли, дяволче?! Разбираш ли ме?!
Странно е да си говориш само с котката... Излязох за да изкарам котето на двора, но реших да поседя малко на въздух. И без това няма да мога да заспя... Седнах на стълбите с котето, мъркащо в скута ми и стиснла в ръка, до побеляване, телефона... За какво пък го взех? Да се обадя?! - Нямах сили! Пък и какво щях да кажа? Все същите хленчения - колко ми е мъчно, колко ми е самотно, как не издържам и искам да се махна. Не, по-добре да не ставам банална и досадна... Да ми се обадят?! - Надали!

Беше ми студено! В душата ми беше студено. А единствения, който може да прокуди този студ беше толкова далече...

Май имам нещо повредено... Не е нормално да се чувствам непрекъснато така зле. Още повече, когато полагам неимоверно усилие да не е така...

Имаше звезди. Като онази нощ. И щурците пееха... Само че сега съм сама, както обикновено... Зяпах небето с надеждата да зърна падаща звезда и да си пожелая нещо, но нямаше... Нито една звезда не пожела да се пожертва за моите желания... Може би не струват... А може би аз първо трябва да се пожертвам за тях...

Щурците навън викаха моето щурче. Но то мълча...