За егоистите...
Много ми се насъбра в последните месеци. Лутам се напред-назад. Правя някакви крачки, които по-късно разбирам, че или са ненужни, или са си цели скокове или салта...Вървя на някъде, но без план...само с посока и надежда. Подобно на рискован маршрут с множество неизбежни възможности да поемеш по друг път...и къде интуитивно, къде по памет или от опит решаваш за верния път. И все пак разполагаш с карта...де да можех и аз да изтегля катра на живота си...Но все пак, още съм в движение. Спира ме едно единствено нещо...самотата. Самотна съм в най-лошия вариант самотна съм с Него, приятеля ми. Не защото е скучен или ме отблъсква по някакъв начин, напротив. Магнетизма му така ме е превзел, че от хищна котка съм станала кротко, послушно коте, но не за това ми е мъката...Страдам, защото ме кара да се чувставм ненужна. Мислите ми остават недоизказани, плановете-нечути, страховете-неразбрани. Нещо в него се противопоставя на това да се доближа твърде много до него, до делата, плановете му, до него самия във всеки един смисъл на думата. Предпочита да се заседи цяла вечер в ICQ, предпочита неангажиращите разговори с приятели, всичко останало, само не да сме сами...само двамата...а аз съм някак дълбока, обичам близостта и комуникацията.... Спечели ме именно със самоувереността си, интелигентност и язвителна шеговитост...Все пак съм жена. Звуча, в момента като девойче от "Лична драма", но тук е моята църква и търся вашата подкрепа. Не мога да го напусна...той винаги успява да ме върне, бори се няколко дни със себе си и пак си връща облика, на твърде зает със себе си и с необходиомстта си от лично пространство Мъж...Разбирам го, повярвайте ми, но не мога да се преборя със самотата си и студенината, която струи от него. Не искам да съм мърмореща, по принцип не съм такава... искам си щастието!
Лебеди и грозни патки
На сутринта го събуди.
Него.
Той все така продължаваше да спи, макар и очите му да бяха широко отворени.. и дори учудени.. да не повярва човек на какво още имаше да се чуди… но и тя бе учудена от това. Не можеше да повярва, че го вижда това в очите, при това в неговите очи.
Той се опита да й се усмихне.
Не успя.
Но опитът сам по себе си съвсем не беше малко. Той отдавна бе престанал да й се усмихва и все гледаше навън към грозните патета, който наричаше лебеди.
Именно тук бе грозното.. тези патета нямаше да станат лебеди, колкото и той да го очакваше във всеки един миг.
Явно бе разбрал, че Лебедът спящ до скоро до него, който не бе докоснал и целунал през цялата нощ… този Лебед плачеше.
Той можеше да плаче.
Този Лебед знаеше какво са сълзи.
Топли сълзи.
Той имаше сърце…
Онези грозни патици нямаше как да еволюират до нейното ниво. Но тя бе прекалено нежна и слаба… а те бяха силни. Не можеше да го отрече… възхищаваше се на силата им, на умението им да мачкат из всичко бяло с кални лопатки… докато бялото остава безпомощно в калта.
Но той обичаше белия цвят! До скоро го бе закрилял докато в един момент не му писна, започна да вижда лебедите в патките, а лебедите наричаше глупави… меко казано.
Но днес, тази сутрин в очите й нямаше покорство, нямаше безрезервна и нищо не очакваща обич, имаше нещо друго и той го усети като игла забита точно в средата… усещаше го..
„Сега тя е силна и ще го каже…”
- Мария… - погледна я.
Този път я погледна наистина. Не разбираше сам от къде са му останали очи. Те просто я погледнаха.
Тя леко се сепна и затвори очи. Изчерви се и затрепери.
Но трябваше да му каже, трябваше, нали вече бе силна, а не празноглавото нежно цвете, което така лесно и без борба позволи да бъде откъснато.
Погледна го с измъчено изражение, от което иглите се увеличиха с още няколко…
Той не се почувства нищо повече от онези глупави и грозни патки навън… Патка, която изпуска единственото чисто и истинско нещо в живота си.
Не можеше да й го позволи да го каже.. това, което седеше на устните й и се поклащаше по ръбовете им…Той нямаше да позволи то да попадне във въздуха и да го отрови и омърси още повече.
Нищо повече не каза…
Целуна я и го глътна. Глътна го в себе си и то мина като стъргало и остърга всичката мръсотия, която бе позволил да приеме през годините, които тя бе до него и му бе давала обич, а той й отвръщаше с обратното…
Мими застина. Не бе очаквала това. Той явно бе по-умен и тя и този път бе жертва…
- Не! Ти не си жертва, жертвата съм аз…
Мими го погали по грапавата буза, както обикновено не се бе избръснал.
По ръцете си усети влага. Това не можеше да бъде… той не можеше да прави и това?! Възможно ли бе.. все пак не се бе излъгала…
Ангел…?!
- Ти си ангел… но аз се влюбвам в дяволи.. какви ти ангели, глупачето ми! И аз съм като всички останали, търся дяволското у хората, за да го прегърна и за да го накарам да ме убие! Защото аз искам да умра, но съм толкова слаб и страхлив, че не мога сам.. търся си някой да ми помогне… Но ти… ти не пожела и за това те намразих… а всъщност.. не те намразих. Обичам те! Господи толкова много те обичам, че вътрешностите ми стържат… изстъргват до кръв всеки плевел и бодил, който…
- Обич?! Каква е тази дума…
- Това не е дума! Това е усещане, не се прави, че не разбираш. Млъкни. Не говори.
Останаха прегърнати…
„Явно онзи препарат, който отстранява петната, без да поврежда тъканите действа. – помисли си тя…”
- Мило… благодаря ти, че изпра ризата ми!
- Чисто бяло и здраво!
HappyEnd – е! Вие какво си помислихте J
Ясно, че ако му е станало навик, трудно може да се живее с такъв човек. Но и да промениш мъжа не мисля, че си струва. Просто няма да го харесаш ако го направиш друг /жена/.. По-скоро трябват компромиси.. които почват в самото начало на връзката..
А това да обичаш някого се проявява най-вече когато пренебрегнеш себе си и отидеш да си легнеш до любимата колкото и да ти се иска да си останеш в твоето лично пространство - на пц-то, пред тв-то, навън, ...
Компромиси трябват и от двете страни.. Един път единият ги прави - друг път - другия.. И се научават един друг.
А ако единият не иска - другият си има избор - мъчи се или си тръгва. В крайна сметка дори неволно винаги се получава едно от двете...