За думите с любов

Ухажвам думите. Въртя се около тях като седемнайсет годишен младеж след абитюрентка. А те капризничат, глезотят се, кокетничат. Но никога, дори и в най- изнервените моменти не ми е хрумвало да се опитам да насиля думите! Те са цветя, мога само да ги изпомачкам, вместо пресадя и подхраня, те са жени.... те са морето, не понасят насилието. Не че понякога не ми е писвало от вечното им капризничене, по- употребяваните от тях дори и телефона не си вдигат, а точните думи на точното място дори нямат телефон. Бе мъка, можеш само да седиш и да чакаш докато някоя от тях реши да се прибере в опустялата ти глава. Да, имат и неприятният навик да се прибират всички наведнъж, тогава става такава лудница.... Надпреварват се да ми говорят, къде са били, какво са видели... крещят че няма достатъчно закачалки за палтата им.... Споделят ми за новите си връзки с по- млади поети, уверяват ме че ще си останем добри приятели.... Други пък се оплакват какви мръсници са писателите и как въобще не си държали на думата, гледали само да те използват и захвърлят, като прочетена книга.... други просто мълчат и се гушкат, уютно им е при мен, тях най си ги обичам... Най- нагло се държат думите които аз съм измислил- като господарки на харема... а не са прави- всички думи са равни и еднакво обичани. Но... сега в главата ми отново е пусто, много неща има за възпяване, възхваляване и описване по това време на годината, мореета, планини, жени в полупрозирни дрехи... Но през зимата ще се върнат пак при мен, познавам си ги. Отново ще ме залее бурният и разпенен поток на преживелиците им, на страданията им, на радостите им. Колко са се напатили и как трябвало да ме послушат... Мислите ми са като празна катедрала, има само спомени за тях, но ще се върна, знам, защото ме обичат или поне така са ми казвали. Ще ми се да кажа- думите не лъжат- но няма да е вярно- има ги всякакви. Но ги чакам с обич.