За десет минути
Не, няма да споделям рецепта от бързата кухня. Мисълта ми е за онези съдбоносни десет минути, в които човек, подценявайки природните стихии, рискува да загуби живота си.
Днес направих втората си глупава грешка. Ще започна разказа си от нея, а след това ще ви опиша най-напрегнатия момент в моя живот, в който толкова много страх изпитах, че след като всичко премина, дълго повръщах от преживения ужас.
………….
Първата случка.
Както знаете, аз се придвижвам с колело. В късния следобед се усещаше във въздуха, че ще вали. Излязох от магазина, където пазарувах, и докато отключвах велосипеда, закапаха едри капки.
- Май почва да вали – подхвърлих на подпряната до вратата продавачка, която беше излязла да пуши.
- Да, и затова най-добре е да не тръгвате, а да изчакате някъде да премине дъжда, за да не ви намокри – отговори ми тя.
- О, няма да успее много да ме намокри – отвърнах уверено. – Ами че аз съм на пет минути път до вкъщи. Е, най-много десет…
- Не ви съветвам да тръгвате, но вие си знаете…
И аз, упоритата, вироглавата, самоуверената, че ще надхитря дъжда, се качих на колелото и потеглих. Когато вече бях излязла на откритата местност, където нямаше къде да се скрия, бурята се разрази за секунди със страшна сила.
Първото, което успях да направя, бе да измъкна от раницата шушляковата пелерина с качулка, която ползвам за дъждобран. Навлякох я и си завързах качулката. Само че – каква полза? Дъждът започна здраво да ме пердаши, а вятърът да вдига полите на пелерината. За нула време станах вир вода, все едно, че нямах дъждобран.
Още по-лошо – духаше толкова силно, че загребваше водата от локвите и я вдигаше във въздуха. Към мен летяха разни предмети като празни пластмасови бутилки и найлонови пликове, но върхът беше, когато предната част на пелерината захлупи лицето ми и аз вече не виждах къде карам. Опитвах се да я сваля, но не - вятърът отново и отново я вдигаше нагоре и закриваше полезрението ми.
Придвижвах се с мъка, защото с дясната ръка държех кормилото, а с лявата – свалях надолу пелерината. Докато изведнъж нещо ме разтресе - завибрира точно като удар на ток. След миг блесна ослепителна светкавица и гърмът силно изтряска над главата ми.
Малей мила! Какво стана с мен? Удари ли ме гръмотевицата, или само ме докосна? Изобщо - жива ли съм, или вече пътувам към оня свят?... Май съм още жива… Ето, продължавам да карам колело…
Всъщност удара на тока го усетих през палеца на ръката си, вероятно защото пръстът ми беше опрян на металната част на кормилото. Бързо го преместих върху пластмасовата дръжка.
Продължих да боря пътя, докато се добрах до входа на един блок. Там бяха застанали две момчета, които, само като ме видяха, почнаха да възклицават колко съм мокра. Едното каза, че преди малко е паднало с колелото в локвата. А другото сподели, че са очаквали голяма жега, а не такава ужасна буря.
Припомних им известната народна сентенция, която гласи, че зимата без хляб и лятото без топла дрешка не бива да се излиза. Мислех си наум, че хубаво наливам акъл на хлапетата, ама че самата аз извърших току-що невероятна глупост, е безспорен факт.
…………………
И втората история.
Беше преди доста години. В периода, когато бях запалена къмпингарка, хипарка, рибарка и лодкарка. Случвало се е да стоя по един месец на морето, живеейки на палатка край брега, докато тялото не закопнее за нормално легло и истинска баня с топла вода.
Мястото на случката е заливът на Каваците. В компанията, в която бях, всеки ден плавахме до края на носа. Това е около час и половина гребане с надуваема лодка. Там, точно под вишката, на малка скална плоча, която е невъзможно да се достигне по суша, защото навсякъде над нея са надвесени скали, прекарвахме целия ден.
Една привечер всички се изнесоха към къмпинга, а аз останах с двама мъже от компанията – запалени подводничари. Но вместо да се качим и тримата в лодката и да се приберем, те решиха да се гмуркат с неопрени и харпуни. Да си устройват състезание кой по-голяма риба ще убие.
Съгласих се да отплавам сама до къмпинга. Все още не можех да плувам, но умеех да греба. Щом те качиха целия багаж + документите в лодката, аз се откъснах от брега и потеглих. Беше 6 часа вечерта.
В момента, в който се отдалечих на 15-тина метра от скалите, усетих, че лодката е абсолютно неуправляема. Вятърът ме грабна. Успях само да извикам „Помощ” и буквално полетях. Двамата мои приятели видяха, че съм в беда, но освен да ме гледат с безумен ужас в очите, нищо вече не можеха да направят.
Бурята много бързо се изви. И тогава, както и днес - за секунди. Лодката се превърна в надуваема топка, носена от вятъра. Вълните пред мен ставаха все по-грамадни и плашещи. Огромни водни планини подхващаха лодката в другия й край и я изправяха почти във вертикално положение, а аз се накланях в обратната посока, за да им попреча да я преобърнат.
Във всеки един миг можех да се удавя. Стомахът ми се свиваше от страх при тази мисъл. Дори и да бях отличен плувец, нямаше да се спася. Морето силно се вълнуваше и не беше възможно да се излезе на скалистия бряг, защото вълните се удряха в него със страшна сила и щяха да ме разплескат някъде там…
В този критичен момент обаче извадих невероятен късмет - вятърът духаше не към вътрешността на морето, а към къмпинга, към брега. Хвърчах с бясна скорост и все повече приближавах плажа. Въпреки че в лодката като видимост той ми се падаше зад гърба, успях да мерна струпване на много хора на брега. И се сетих – те сега са дошли да ме посрещнат и ме наблюдават.
Не се излъгах. Целият къмпинг беше се събрал да ми помогне да сляза от лодката. Издрапах с треперещи крака на пясъка и се проснах там. Бях щастлива, че оцелях, макар че си изповръщах червата заради силните емоции.
Оказа се, че разстоянието (от края на носа – откъдето потеглих, до къмпинга), което обикновено го изминавахме за час и половина гребане, аз съм го взела само за десет минути.
Днес направих втората си глупава грешка. Ще започна разказа си от нея, а след това ще ви опиша най-напрегнатия момент в моя живот, в който толкова много страх изпитах, че след като всичко премина, дълго повръщах от преживения ужас.
………….
Първата случка.
Както знаете, аз се придвижвам с колело. В късния следобед се усещаше във въздуха, че ще вали. Излязох от магазина, където пазарувах, и докато отключвах велосипеда, закапаха едри капки.
- Май почва да вали – подхвърлих на подпряната до вратата продавачка, която беше излязла да пуши.
- Да, и затова най-добре е да не тръгвате, а да изчакате някъде да премине дъжда, за да не ви намокри – отговори ми тя.
- О, няма да успее много да ме намокри – отвърнах уверено. – Ами че аз съм на пет минути път до вкъщи. Е, най-много десет…
- Не ви съветвам да тръгвате, но вие си знаете…
И аз, упоритата, вироглавата, самоуверената, че ще надхитря дъжда, се качих на колелото и потеглих. Когато вече бях излязла на откритата местност, където нямаше къде да се скрия, бурята се разрази за секунди със страшна сила.
Първото, което успях да направя, бе да измъкна от раницата шушляковата пелерина с качулка, която ползвам за дъждобран. Навлякох я и си завързах качулката. Само че – каква полза? Дъждът започна здраво да ме пердаши, а вятърът да вдига полите на пелерината. За нула време станах вир вода, все едно, че нямах дъждобран.
Още по-лошо – духаше толкова силно, че загребваше водата от локвите и я вдигаше във въздуха. Към мен летяха разни предмети като празни пластмасови бутилки и найлонови пликове, но върхът беше, когато предната част на пелерината захлупи лицето ми и аз вече не виждах къде карам. Опитвах се да я сваля, но не - вятърът отново и отново я вдигаше нагоре и закриваше полезрението ми.
Придвижвах се с мъка, защото с дясната ръка държех кормилото, а с лявата – свалях надолу пелерината. Докато изведнъж нещо ме разтресе - завибрира точно като удар на ток. След миг блесна ослепителна светкавица и гърмът силно изтряска над главата ми.
Малей мила! Какво стана с мен? Удари ли ме гръмотевицата, или само ме докосна? Изобщо - жива ли съм, или вече пътувам към оня свят?... Май съм още жива… Ето, продължавам да карам колело…
Всъщност удара на тока го усетих през палеца на ръката си, вероятно защото пръстът ми беше опрян на металната част на кормилото. Бързо го преместих върху пластмасовата дръжка.
Продължих да боря пътя, докато се добрах до входа на един блок. Там бяха застанали две момчета, които, само като ме видяха, почнаха да възклицават колко съм мокра. Едното каза, че преди малко е паднало с колелото в локвата. А другото сподели, че са очаквали голяма жега, а не такава ужасна буря.
Припомних им известната народна сентенция, която гласи, че зимата без хляб и лятото без топла дрешка не бива да се излиза. Мислех си наум, че хубаво наливам акъл на хлапетата, ама че самата аз извърших току-що невероятна глупост, е безспорен факт.
…………………
И втората история.
Беше преди доста години. В периода, когато бях запалена къмпингарка, хипарка, рибарка и лодкарка. Случвало се е да стоя по един месец на морето, живеейки на палатка край брега, докато тялото не закопнее за нормално легло и истинска баня с топла вода.
Мястото на случката е заливът на Каваците. В компанията, в която бях, всеки ден плавахме до края на носа. Това е около час и половина гребане с надуваема лодка. Там, точно под вишката, на малка скална плоча, която е невъзможно да се достигне по суша, защото навсякъде над нея са надвесени скали, прекарвахме целия ден.
Една привечер всички се изнесоха към къмпинга, а аз останах с двама мъже от компанията – запалени подводничари. Но вместо да се качим и тримата в лодката и да се приберем, те решиха да се гмуркат с неопрени и харпуни. Да си устройват състезание кой по-голяма риба ще убие.
Съгласих се да отплавам сама до къмпинга. Все още не можех да плувам, но умеех да греба. Щом те качиха целия багаж + документите в лодката, аз се откъснах от брега и потеглих. Беше 6 часа вечерта.
В момента, в който се отдалечих на 15-тина метра от скалите, усетих, че лодката е абсолютно неуправляема. Вятърът ме грабна. Успях само да извикам „Помощ” и буквално полетях. Двамата мои приятели видяха, че съм в беда, но освен да ме гледат с безумен ужас в очите, нищо вече не можеха да направят.
Бурята много бързо се изви. И тогава, както и днес - за секунди. Лодката се превърна в надуваема топка, носена от вятъра. Вълните пред мен ставаха все по-грамадни и плашещи. Огромни водни планини подхващаха лодката в другия й край и я изправяха почти във вертикално положение, а аз се накланях в обратната посока, за да им попреча да я преобърнат.
Във всеки един миг можех да се удавя. Стомахът ми се свиваше от страх при тази мисъл. Дори и да бях отличен плувец, нямаше да се спася. Морето силно се вълнуваше и не беше възможно да се излезе на скалистия бряг, защото вълните се удряха в него със страшна сила и щяха да ме разплескат някъде там…
В този критичен момент обаче извадих невероятен късмет - вятърът духаше не към вътрешността на морето, а към къмпинга, към брега. Хвърчах с бясна скорост и все повече приближавах плажа. Въпреки че в лодката като видимост той ми се падаше зад гърба, успях да мерна струпване на много хора на брега. И се сетих – те сега са дошли да ме посрещнат и ме наблюдават.
Не се излъгах. Целият къмпинг беше се събрал да ми помогне да сляза от лодката. Издрапах с треперещи крака на пясъка и се проснах там. Бях щастлива, че оцелях, макар че си изповръщах червата заради силните емоции.
Оказа се, че разстоянието (от края на носа – откъдето потеглих, до къмпинга), което обикновено го изминавахме за час и половина гребане, аз съм го взела само за десет минути.
Уффффффффффффффффффффффффф...................
А твойта стара морска история ми напомни една друга стара история. С мъжа ми бяхме отишли на един неохраняем плаж. Имахме надуваем дюшек и влязохме доста навътре с него. Тогава се усетих, че съм си забравила плавниците. Не обичам да съм без плавници, защото без тях плувам много по-бавно и не ми е приятно. Помолих мъжа ми да се върне и да ми ги донесе.
Той по принцип ме глези и веднага заплува обратно към брега. Аз си се държах за дюшека и се кефех, когато изведнъж установих, че всъщност се отдалечавам от брега. С дюшека бяхме попаднали на подводно течение, което си ни носеше в открито море. Без плавници нямах тая мощ, да противостоя на течението заедно с цялата маса на дюшека. Нито можех да извикам мъжа ми, понеже морето шумеше, а той беше вече далече.
Като пълен идиот се носех с някакъв тъп дюшек покрай скалите, след които заливчето свършваше. И точно тогава мъжът ми се обърна и ме видя да му махам от не знам си къде, в далечината.
Естествено, той се втурна с все сила, настигна ме и двамата вече без проблем върнахме дюшека-похитител на родния бряг.
Така и не можах да акостирам в Одеса, накъдето решително се бях запътила. Ами ако мъжът ми не се беше обърнал?
Трима маскирани откраднаха 120 000 лева за пенсии
Парите, превозвани в колата, са били предназначени за изплащането на пенсии на възрастни хора в селото.
Малко след 9 часа сутринта трима маскирани нападнали автомобила с парите в центъра на Мусачево. Случката се разиграла пред очите на десетки възрастни хора, които чакали пенсиите си.
Кметът на Мусачево Стоян Цветков разказа: „В момента, в който колата спряла на пощата, където да оставят пенсиите, трима души, маскирани като полицаи с качулки, ударили охранителя по главата, сложили белезници на него и на шофьора, взели наличните пари и изчезнали с тях.
Това се случило в рамките на минута-две. На площада е имало много възрастни хора, които са чакали за пенсиите. (dir.bg)
............
Куини, виждаш ли хората какво правят за 1-2 минути, а ти - цели 10!
:-))
Но яко плуване му е ударил той, за да те настигне, защото надуваемите вещи имат свойството бързо да се носят по течението. Толкова бързо, че обикновено ги оставяш морето да ги отнесе, а не ги гониш.
Професоре, ох, това за стомната за вода сигурно е много вярно, затова - ще внимавам повече. И за другото си прав - че бедите стават и за доста по-кратко време. Просто и в двете ми истории нещата се случват в рамките на десет минути, затова като обединяващ момент беше и изборът ми на заглавие.
А за разказването - благодаря :) Старая се да разказвам така, че максимално точно да опиша нещата. На драго сърце ще продължа да го правя, когато имам време :)
Сега искам само да споделя в коментар, че за морската случка стигнах до много интересен извод, до който нямаше да стигна, ако не бях я разказала подробно и съответно - анализирала.
И той е, че всъщност съм извадила късмет с това, че съм била сама в лодката. Ако имаше още някой в нея, нямаше да е възможно да я балансирам така, че тя да следва очертанията на вълните. Човекът в другия край щеше да натежи и лодката щеше да се напълни с вода. Което да доведе до трагични последствия малко по-късно.
Знаеш ли колко е скучен животът на хората, които го прекарват, облечени в скафандъра на собствената си нерешителност?
Ела, съгласна съм, че не може да се предвиди бързата и неочаквана смяна на времето. В морската история и понятие си нямах, защото бях твърде млада и зелена, в какво се въвличам. Пък и не само аз – запалените подводничари не предвидиха промяната на времето и последствията от моето тръгване сама, а уж бяха разбирачи.
Чопър, ситуацията беше свръхнеобичайна и аз попаднах шоково в нея. По-скоро лудостта, за която говориш, я разбирам като умение да запазиш самообладание. Защото можех да се паникьосам, което значи да загубиш контрол и да сбъркаш някъде в нещо. Паниката често пъти е равносилна на смърт.
Аз все пак успях да намеря някакво решение поне с балансирането на лодката. Да оценя, че вятърът работи в мой интерес. След това стиснах зъби и зачаках развръзката. Ще стигна ли до брега, или ме чака още някакво неочаквано изпитание?...
За ангела хранител и аз си мисля понякога. Днес в един руски сайт попаднах на едно такова „гледане” какъв е твоят ангел хранител и на мен ми излезе, че е много завеян, отнесен, мисли за други неща, но, когато изпадна в беда, никога не ме изоставя :)))
Ела, грешка беше вчерашната ми постъпка, защото си помислих какво евентуално може да ми се случи и въпреки това тръгнах. Просто не ми се висеше някъде в заведение да чакам да свърши дъжда. Мисля си, че е грешка, когато въпреки знанието и опита, който имаме, ние си правим онова, което сме си наумили.
Всъщност една от идеите на постинга е, че с природата шега не бива. Исках да предам преживяванията си като човек, който е оцелял след някакво изпитание. Струва ми се полезно като опит и знание за търсачите на силни усещания.
Рая, благодаря за похвалата! :))) Родена съм под знака на Венера и Марс. Затова ми се струва, че умея еднакво добре да обичам и да воювам. Но храбростта, според мен, е всъщност силата, с която преборваме страха си – най-естественото човешко чувство, което всеки нормален човек изпитва.