За да останеш при мен!
Зада останеш при мене ще те пресътворя в лозата,притаила съдбата в зърната бели.О,трябва като траен образ да останеш във всяка вещ, в която да се преродиш.Как иначе ще те съхраня прекрасен и неотразим?! + + + Ние ли не сме нещастни?Нашата скръб ли неличи? Защо тогава сме хладни,мълчаливи като камъка студен,пред очи красноречиви-безучасни ден след ден.Нищо да не ни превлича туй ли щастие се нарича???
и се приемат само стихотворения галещи слуха може би?
като се казва-"Критикът е човек,който знае пътя,ама не може да шофира"
На мен лично не ми харесват интервалите и правописните грешки,а не идеята
Тая пък простота кой я изръси? Естествено всеки има право да си пише к,вото и да е. Само че аз защо е задължително да го харесвам?
Препоръчвам и четивото "Критикът като художник" от Оскар Уайлд, но не задължавам никого да следва препоръката ми. Прочетете и Веселин Ханчев:
Посвещение
Веселин Ханчев
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;........
.......О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
- ще ви стане по-ясно за идеята, чувството и плагиатството.
Само,не разбирам защо ще е плагиатство.Някой изразил собственото си състояние,използвайки и чужди думи.Не го е публикувал,а си го е съхранил,по-скоро като в дневник,който и ние сме пррочели.
Защо ли моите коментари ги няма? Дали защото пиша каквото мисля или цитирам Веселин Ханчев, на чийто текст горепосоченото "творение" прекалено много прилича?
Няма да се заяждам за прецедента. Трийте ме колкото искате, но защо изтрихте един гениален стих на велик поет?
Има едно стихотворение на Веселин Ханчев -
Посвещение
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.