Какво е усещането за вечност? Навярно състоянието, когато времето спира да съществува, когато минало и бъдеще се срещат и събират в едно, когато назад и напред са излишни понятия, когато вчера и утре са ненужни, когато съществува само тук и сега! Възможно ли е това да се случи в живота ни, където почти всичко се измерва с време? Мисля, че да. Това са моментите, в които забравяме понятието време, моментите, в които изживяно и реално време са различни величини, моментите, в които мигът се превръща в безкрайност. Всички май знаем, кои са тези мигове.

           Може би, ако хората спрат да боравят с понятието време то би престанало да съществува и би се разтворило във вечност. Вероятно именно, защото сме свикнали да възприемаме нещата с начало и край, създаваме действителност, в която времето е толкова важно. И за какво иначе би ни било нужно то, освен да измерим трайността – къде е старта и къде  финала, или казано на битов език колко е срокът на годност.

Странно кога се е появило понятието време и по какъв повод е възникнало. Кой е бил този срок, който е било толкова важно да измерим – денят, нощта, сезонът, животът? Най-убедително ми звучи последното. Сигурно това, което наричаме смърт ни е накарало да се замислим върху броенето на миговете. Не сме могли да понесем мисълта за изчезването на материята. Точно, защото считаме, че изчезва. Лесно ни е да приемем, че всяка друга материя преминава от едно състояние в друго – вода, скала, лава,..., но не и ние. Защо все трябва да се цепим от природата, да сме различни. Какво още ни е нужно, за да проумеем, че именно това, че се делим ни прави нещастни, цветята във вазата умират бързо, откъснати от средата си. Защо използваме разумът си все за сравнения и разграничения. Толкова ли ти е трудно, Човеко, да се възприемеш като част от всичко?! Наслаждаваме се по-често на звездите, от колкото на луната, защото те заедно образуват красотата и въпреки това всяка от тях е неповторима и уникална. Ако можехме да наблюдаваме много луни със сигурност би ни харесало повече, отколкото да съзерцаваме една единствена. Щастието е в единството на многообразието, природата е красива, защото съчетава различието в хармония.

          Времето е движение, покоят е вечност. Докато имаме желания движението ни е нужно, за да ги достигнем. Какво състояние на духа ни е нужно, за да се слеем с вселената, да забравим времето, да не усещаме нужди, да се чувстваме завършени, изпълнени, да се откажем от разделението, да почувстваме безкрая? Трябва да е толкова прекрасно, че да сме готови да останем завинаги в него, състояние, което не се нуждае от понятия като “стига”, “до кога”, “няма ли край”, “омръзна ми”,”до тук добре, а сега  какво следва”,... И кое ли е то?! Любовта! ? Онези мигове, когато забравяме всичко и се разтваряме в тях, когато всичко изглежда добро, красиво, хармонично, вечно, когато не изпитваме желание да променяме нещо, а просто потъваме и се наслаждаваме на момента, когато Аз се превръща в Ние.

 Казват, че Господ е любов, а ние като сътворени от него, какво сме тогава? Може ли нещо, което е любов да създаде друго освен любов?! Риторичен въпрос. Ти си любов Човеко, обърни се към себе си, погледни в душата си и ще я откриеш! Тя е същността ти. Докосни я и времето вече няма да ти е нужно, защото ще си постигнал вечността!