За ампутирания крак
Понеже напоследък повдигам темата за ампутирания крак. И понеже на всички призиви за оптимизъм, когато ми е мрачно, а и на онези рекламни агенти, които ми пъхат в ръцете листовки за чудодейно лекарство или изцеление/просветление/self-help медитации разни, ми иде да изкрещя: "И сега, какво, ще ми порасне ампутираният крак ли?"
Не, аз нямам ампутиран крак. Откъде тогава тази фантазия/фикс-идея или нещо друго? Видях мъжа с ампутирания десен крак от коляното надолу на морето. На плажа. Тази година. Те бяха немско семейство - жена, мъж и две момиченца, играещи "Не се сърди човече" върху плажната си кърпа. Самата кърпа беше макета на играта. Бяха се настанили в близост до нас. И мъжът, подкрепян от жена си и двете патерици, влезе в морето да поплува със своите дечица. Жената прибра патериците до нещата им. Освен всички глупости, които ми минаваха през ума от типа: "Как се справя с лъжливите сигнали от мозъка, че го сърби дясната пета?" бях впечатлена от неговата воля за живот. Да, животът продължава, независимо от подобна загуба. Мислех, че съм в процес на преодоляване. Но се оказа, че още стоя на онзи завой и тайно се надявам да се срещна с Габриела Сабин. Което много добре знам, че вече е невъзможно. Габриела Сабин си отиде завинаги. А аз отказвам да го приема! И чакам своя следващ път, който знам, че ще се случи. Просто съм сигурна в това. И тогава ще се срещна с някого от семейството на Габриела Сабин. Може би с Михаил Драгомир? Или с Елена Косара? И ще престана да сънувам басейни със солна киселина, в които хората се дематериализират пред очите ми? Но защо раната от първия куршум е най-болезнена?
Не, аз нямам ампутиран крак. Откъде тогава тази фантазия/фикс-идея или нещо друго? Видях мъжа с ампутирания десен крак от коляното надолу на морето. На плажа. Тази година. Те бяха немско семейство - жена, мъж и две момиченца, играещи "Не се сърди човече" върху плажната си кърпа. Самата кърпа беше макета на играта. Бяха се настанили в близост до нас. И мъжът, подкрепян от жена си и двете патерици, влезе в морето да поплува със своите дечица. Жената прибра патериците до нещата им. Освен всички глупости, които ми минаваха през ума от типа: "Как се справя с лъжливите сигнали от мозъка, че го сърби дясната пета?" бях впечатлена от неговата воля за живот. Да, животът продължава, независимо от подобна загуба. Мислех, че съм в процес на преодоляване. Но се оказа, че още стоя на онзи завой и тайно се надявам да се срещна с Габриела Сабин. Което много добре знам, че вече е невъзможно. Габриела Сабин си отиде завинаги. А аз отказвам да го приема! И чакам своя следващ път, който знам, че ще се случи. Просто съм сигурна в това. И тогава ще се срещна с някого от семейството на Габриела Сабин. Може би с Михаил Драгомир? Или с Елена Косара? И ще престана да сънувам басейни със солна киселина, в които хората се дематериализират пред очите ми? Но защо раната от първия куршум е най-болезнена?
Има нещо което един сирак, а вероятно и немецът без крак не биха могли да приемат, въпреки, че им се предлага на поднос - съжалението. Съжалението не е нищо друго от признание, че насреща си имаш някой различен, непълноценен, жалък представител на обществото към което принадлежиш.
В поста ти има много болка pestizid, някак кодирана, но общочовешка. Аз също съм бил ампутиран крайник, вероятно затова по-силно ме лъхва на вонята от това време и ме стяга в гърдите. Всеки от нас е бил някога излишен. Нежелан, отблъскващ, неодобрен, изключен, самотен...
Дядо ми беше с ампутиран крак, но аз бях твърде малка, когато той почина, за да си давам сметка колко му е било трудно. Живееше в едно село в планината, а до старата къща нямаше истински път. Сега има, но преди 30 години нямаше. Сега има и ток и вода, но в детството ми нямаше. За да се придвижва използваше патерици и едно муле. Дядо ми почина, когато бях на 6 години, а мулето няколко месеца след него. Не беше престаряло, но умря, сякаш е искало да отиде при него и да му служи и в отвъдното.
Не мога да кажа, че разбирам болката ти, дори не разбирам още как е живял дядо ми в планината с този недъг. Когато ми се случва да отида в родното му село, примерно веднъж на 5 години, винаги се питам, какъв характер трябва да има човек, за да живее така? А от друга страна знам, че не имал никакъв избор. Недъзите на хората не са най-големият им проблем. Най-големият проблем е липсата на избор, а това е страшно.
Избор винаги има. Пълно е с избори - важното е да направиш най- верния за себе си.
Пестицид, не знам какво да кажа. Само не забравяй, че избор има!
Богомил Райнов, Няма нищо по-хубаво от лошото време
Не, исках да кажа, че ако на човек му се е случило нещо наистина лошо, е нелепо да го караш да е оптимист. Трябва да си преживее нещото, някак да го "усвои". Обаче говоренето определено помага. И писането също.