За Смъртта

На другата вечер отново отидох при него, някак си не можех да го наричам “хахо” и за това предпочитах да не го наричам по никакъв начин. Открих го, седнал по същия начин, гледащ в огъня. Имах чувството че в главата му се въртят милиони важни мисли от които той е обсебен. Минаха около 10 минути преди да вдигне глава и да ме погледне. Повторихме ритуала с цигарата и бутилката. Усетих как се отпуска, как лицето му се прояснява и отново е готов за разговор.

-         Усещам, че искаш да си говорим за смъртта – каза тихо той, гледайки ме в очите – сянката и е оставила дълбоки следи по лицето ти.

Усетих как някъде вътре в мен се надигна вълната на собствените ми сълзи. Те започнаха да се стичат по лицето ми, може би стараейки се да измият следите оставени там от Смъртта.

Той мълчеше, остави ме малко да се отдам на мъката си. Продължаваше да гледа огъня в захлас и може би беше някъде другаде, за да не ме притеснява.

-         Питал ли си се защо толкова много ни боли от загубата на близък човек? – попита след малко, все още загледан в огъня. – По света има толкова много смърт, всеки ден умират милиони и нас не ни боли а в един ден умира един човек, който е толкова микроскопична част в сравнение с всички други, а ние имаме чувството, че са ни взривили.

-         Така е, чувствам се празен, боли ме всичко а най-вече душата , не знаех че душата може да боли – почти проплаках аз.

-         Душата може да изпита най-огромната болка на света. Бог ни е направил такива, че тялото да има защита от физическата болка, просто изпадаш в безсъзнание и не усещаш нищо. Но от душевната болка, защита няма. А питал ли си се защо е така?

-         До преди да те срещна никога не съм си задавал такива въпроси. Бях щастлив с жената която обичах, ходех на работа, след това се наслаждавах на вечерите с нея. Смеехме се, говорехме, любехме се...Животът ми беше прекрасен и в един момент всичко се срина, тя ме напусна...завинаги.

Отново ме разтресаха конвулсиите на неконтролируемия плач. И отново в мен нарастваше болката. Нарастваше лавинообразно, изпълваше всяка клетка от тялото ми. Изведнъж усетих ръката му върху своята и болката намаля.

-         Тази болка никога няма истински да те напусне, защото си е отишла част от самия теб. След време ще намалее, ще свикнеш с част от нея и няма да я забелязваш, но тя никога няма да изчезне, винаги ще тлее някъде в теб. Защо ни боли много повече от смъртта на любимия, отколкото от раздялата ни с него?

-         Не зная – отвърнах, както в повечето случаи отговарях, но всъщност той задаваше риторичен въпрос.

-         Разликата е в надеждата. Когато се разделяш с един човек, болката е същата, но ти знаеш, че можеш да го чуеш, да го видиш и най-вече се надяваш, че може да дойде ден в който отново да сте заедно. Когато смъртта ти отнеме този човек, ти си безсилен и надеждата се замества само от спомен. Споменът обаче не може да се противопостави така силно на болката, както го прави надеждата.

-         А защо Бог позволява това да се случва.

-         А защо мислиш, че ти можеш да Го разбереш. Защо Го обвиняваш след като не знаеш мотивите му. Ние сме лицемерни спрямо Него а в същото време искаме безрезервната Му подкрепа. Колко пъти докато беше щастлив се обърна към Него за да му благодариш за щастието си и колко пъти след като загуби най скъпото си нещо се обърна към него с въпроси и упреци.

-         Но това не е вярно, аз всяка седмица ходех на църква и му благодарих и го молех да ме пази, мен и моето прекрасно семейство. А той отне всичките ми радости в един единствен миг.

-         Не можеш да откриеш Кин в църквата. Той е много по-голям от всички църкви на света. Той е безкраен и в същото време е микроскопичен. Седи в момента с нас и ни гледа с интерес. Изпълва те отвътре и прави възможен живота ти, та дори и сълзите ти. Как очакваш да откриеш Кин в някаква си църква?

-         А кой е Кин? – запитах с учудване.

-         Някой го наричат Бог, други Аллах, за някои той е Буда или  Шива, бил е Зевс и има хиляди имена. За мен той е Кин. Това е същата сила, както и на другите, но защо трябва да възприемам точно тяхното име. За да видя Кин и за да се докосна до него аз трябва да навляза вътре в себе си, а не да се обръщам навън, към иконата или статуетката или да клякам на килимчето обърнат на изток. Защо трябва да се моля на онзи Кин който е огромен, безграничен и толкова далечен, като мога да се свържа със малкия Кин, който е вътре в мен, само в мен.

-         Дори и така да е, аз в момента мразя този Кин, защото той ми отне част от живота.

-         Ти имаш своето право да се гневиш, но недей да съдиш Кин, може би той е взел твоята любима при себе си в безкрая, където тя те чака и където именно тази раздяла може да ви направи щастливи завинаги. Там няма време и за нея твоят живот ще премине за секунда и може би много скоро вие отново ще сте заедно, по-щастливи отвсякога.

-         Мислиш ли, че наистина е така?

-         Поне ти дадох Надеждата.