За Принца, Злодея и Жабата, Глава XII

Глава XII

Легенда за Дивияна Ехидната и Омагьосаната Гора

            Преди много лета, когато по равнината Гилорей се ширели безбройни арси* степи, две пътеки лъкатушели стремглаво в две различни посоки... Местните жители наричали пътеките Рех и Арвайл, а легендите разказвали, че това били пътищата към две загубени царства... Никой смъртен не смеел да поеме по ни един от двата пътя...

            Рех бил наричан по онези времена „Пурпурният път на забравата“, а в почвата по онази пътека проблясвали пурпурни изумруди... Според легендата, ако човек се вгледал задълго в изумрудите, попадал в плен на древна магия, а душата му се лутала в два паралелни свята... Желанието за живот постепенно чезнело, а зениците на обладаните се изпълвали с виолетови отенъци... Разказвало се, че неспирно зло изпълвало съзнанието им, и те постепенно се превръщали в сенки, лутащи се в полумрака... И никой смъртен не можел повече да ги види, освен ако те не пожелаели да му се явят – тихо, безмълвно, нашепващо... За Арвайл не се знаело нищо... Наричали го „Немият път“, защото който поемел по него, загубвал гласа си и никога повече не проговарял...

             В семейството на Вихрал и Елира се родило момиченце. Било кръстено Дивияна, което на древния език означавало „поетична“.. Детето отраснало сред злачните поля, в игри и песни, а вечер заспивало сред тихите свирукания на щурците... Преди да заспи, зад пламъците на огъня, припламващ в колибата на Вихрал, Елира обичала да разказва на дъщеричката си приказни истории... Дивияна слушала замечтано, попадала в светове, където магьосници летели върху крилете на огромни птици, а принцове се сражавали с измислени змейове. Елира разказвала толкова увлекателно, а гласът и бил толкова мелодичен, че Дивияна бързо се унасяла, клепачите и натежавали и се пренясяла в приказния свят на сънищата...

             В един мрачен септемврийски ден, Дивияна се разхождала сред полята, които, обагрени в слънчеви нюанси се поклащали нежно от тихия есенен ветрец... Момиченцето постепенно се отдалечавало от дома, а Вихрал и Елира били заети с домашните си задължения... Дивияна попаднала на приказен път, който не била виждала допреди... От малка била свикнала да обикаля в околностите на Гилорей и сега този непознат път и се сторил много странен – сякаш изскочил от нищото... Любопитството и копнежът за приключения я подмамили и тя тръгнала по продължението му... Легендите разказват, че след около две левги, прашният път се изгубил за момент, а после се появил отново – но този път – по – гладък, а из камънаците проблясвали пурпурни овали... Дивияна не можела да откъсне поглед от тях, и дори се спуснала да вземе един, но когато го докоснала, сърцето й се сковало в лед... Краката й я задърпали все по – силно по продължението на пътеката, и постепенно Дивияна се загубила в сенките...

            Вихрал и Елира никога не намерили детето си, но сред местните жители се говорело, че вероятно един от двата пътя я е призовал да тръгне по него, а тя не е могла да се противопостави...

            След няколко столетия, в една гора,разположена на около десетина левги, северозападно от равнината Гилорей, два пурпурни пламъка се прокрадвали измежду сенките на вековните борове... Гората била наречена „Гората на Феите“, а всеки попаднал там, загубвал разсъдъка си... Говорело се, че изчезналото момиченце се завърнало от царството на мъртвите и омагьосало вековната гора... Тихи мелодии изпълвали полумрака, а забравени стихове се прокрадвали в тъмнината и сякаш се смесвали с нашепването на топлия ветрец... Понякога из гората се разнасял зловещ кикот, но нищо не можело да се забележи – сякаш стоновете се изтръгвали от нищото... Владетелката била наречена Дивияна Ехидната, и местните се страхували да навлязат в дебрите на омагьосаната гора...

* 1 арс = 10, 52 декара