За Принца, Злодея и Жабата VII

                                                        Глава VII

                            В прегръдките на стонове незнайни

На стволове, дървета, сови, нищетa...

Припърхват феите, във танца те омайват

И после те оплитат в паяжина на смъртта

А някой гали сенките и се промъква

                Измежду шуми и листа безброй...

                   Но ти не спирай, и  се не обръщай...

    пази привидния покой!

В гората на Феите се разнасяше тиха, омайващапесен... Глухите стонове галеха нежно конника, и умората все повече го застигаше... Лекият ветрец, който се бе спуснал, преливаше в топли вълни и от студенината и мръзнещите поля нямаше ни помен...Дървета и храсти се бяха сгушили и гнезда и птици споделяха топлината...

Велимир слезе от коня си, и сега двамата вървяха един до друг...

            Малцина знаеха,че Дивияна – Ехидната властваше в тази тайнствена гора... Забулен дух от отминали времена, тя се бе настанила в гората и бе обсебила живота в нея...Ни катериците бяха катерици, ни дърветата – дървета – гротескно извити и грубо изкълчени... Светът се променяше... А в тази приказна гора, той се бе променил отдавна...

            Велимир се препъна в един стар, изсъхнал корен... В този момент нещо смути Вихролом, и той се изгуби в сумрака... Дочу се проплакване, тихо хлиптене и шепот – молба... Велимир не беше на себе си... При падането беше ударил главата си, и сега дърветата се превиваха пред него в спираловиден танц... Не беше сигурен дали хлиптенето бе истинско, или плод на развинтеното му въображение... Трудно се повдигна, а металните му доспехи го дърпаха към земята като магнит... Умората си казваше думата... И онази тиха, потайна мелодия, която кънтеше в съзнанието му...

            Препъна се още веднъж и за малко да падне... Когато погледна надолу, очите му се премрежиха и едва се задържа на краката си... Това вече не беше корен, а скелет човешки с полуоглозгани крайници...

            Велимир се огледа бързо наоколо... Началният порив го тласкаше в различни посоки, а краката му го теглеха в безспирен бяг... Но от предишната гледка нямаше и следа... Като че ли дърветата се бяха придвижили за момент, и сега пътят за връщане бе безвъзвратно изгубен...

            До скелета лежеше меч, с непознат скртипт върху острието си, а на около метър една стъкленица проблясна...

            Велимир се поколеба за миг, после взе меча, а стъкленицата прибра в джоба си..

            Нещо прошумоля в гъсталака...