За Принца, Злодея и Жабата VI

                              Глава VI

Онези очи никога нямаше да бъдат забравени, ни тихият шепот, низ от незнайни, звучни слова, ни сатененото докосване от устните, вишнево-розови... Но той трябваше да бърза, нещо не му даваше мира, тихо, безспирно го молеше – „Върви!“ – „И върни на света ни надеждата, преди да е станало късно...“

Финимирел прошепна отново – потрепераха листи, потръпнаха клони, а мълния освети нищото, и яви се във него белият кон – с грива развята свободно и гордо... Тогава Финимирел се приближи до Велимир и го прегърна... После се разделиха... И всеки пое пътя си...

По немите неутъпкани пътеки, през жита и могили, през преспи и пясъци и потоци препускаше... Пепускаше и се състезаваше с вятъра, който му позволяваше да спечели...Вихролом бе в стихията си... В далечината се мержелееха пламъци... Шуми и буки шептяха... Велимир се насочи натам...

Сега Вихролом бе забавил ход и двамата се движеха все по-тихо и предпазливо измежду сенките... Велимир внимателно премахваше надвисналите клони с ръка, като се опитваше да не вдига много шум... Вихролом беше безмълвен – не издаваше нито звук – само пристъпваше бавно и се ослушваше...

За да стигнат до огньовете, трябваше да минат през гората на Феите, а после да продължат леко на изток, докато излязат отново на пътя...

Не се чуваха хубави истории по тези места – Хората се страхуваха да прекрачат прага на могъщата гора, защото малцина се бяха завърнали... Някой разказваха, че в сенките дебнело тайнствено зло, което обсебвало бедните пътници... Малкотооцелели отдавна загубили разсъдъка си... И се лутали в бездните на непознати реалности...

Но ни Велимир, ни Вихролом знаеха за това – само усещаха. Кръвта се надигаше във вените им, пулсът им скачаше... Земята потрепваше... Двамата се шмугнаха в храстите...