За Принца, Злодея и Жабата IV

Глава IV - За вещицата и за покълването на злото...

Беше една от онези вечери, в които висулките се проплъзваха, подобно на сталактити... Свободно, величествено, дори само за миг те докосваха свойтаприрода... И бяха щастливи...

Ръце премръзваха в джобове сгушени, а вятърът стенеше глухо...

           Старица пренасяше скрито дърва, и прегърбена, и едва ходеща, ги стоварваше в полумрака на малката, зъзнеща изба...Никой не я бе видял... Нито, когато стовари казана, нито когато разбъркваше течността... Само жабчето... Старото и приятелче... Пак леко, ефирно, наивно се чудеше... Нима не бе осъзнало в онзи единствен миг, нима нещото не му бе казало... или то не го бе чуло, не беше побягнало... в див бяг, в скачане и препъване, за да спаси себе си...и околните... Да бе...

Костеливата ръка го сграбчи ловко, учудващо бързо и го пъхна в една стара стъкленица, която постави в прашния ъгъл на стаята...

Туп – туп –туп –туп-туп-туп-туп .... пулсираше малкото жабешко сърчице... Подскачаше и се блъскаше в него, а жабчето, подобно на него се блъскаше в измислени стъклени прегради... Не беше свободно – ни едното, ни другото... Беше в капан, луда паника го обземаше... Тогава го сграбчи отново... И го целуна...

Една струна се скъса в душата му, един стон бе свободен, един лист падна, една птица се сгуши в гнездото си... Бедното жабче побягна...

Мрачен злодей се изтръгна от нищото и зловещо, гротескно се изсмя - на дървото вековно отсреща, на орела в небето, на слънцето... И плю... Плю върху всичкото... И побягна да раздаде своята справедливост и меч... И нищо не можеше да го спре...