За Принца, Злодея и Жабата III (Специално за The Maker)

                             Глава III

Меливурн попълваше войските си... Обезобразени лица, плашещи сенките се преплитаха гъвкаво. Остриета проплъзваха... Каменни статуи надаваха рев и барабаняха... С тътен, с мощ... Земята трепереше... А отбраната - огън, мълния, факли – с пламък безмълвен ехтяха...

  - Да се противопоставим! - нададе се рев! Да унищожаваме, тъпчем, помитаме – нищо да не остане, освен грозота – лилава, грозна, разсичаща... Да не остане ни клон, ни маслина, ни палма, ни изгрев, ни залез! Да бъде мрака... и сенките, виещи в него...

  - Да бъде!... Да бъде...!

И армията на злото се спусна по склона, невиждаща своя враг, но ехтяща...

И потрепераха и маслини, и палми, и буковевековни гордо шептяха във заговор –тайно - комичен, невярващ, проклинащ и жабчето дето бе минало и дето бе казало, че краят настъпва...

А краят наистина идeше – Всемогъщ, недостъпен, ни от зло, ни от добро, се разливаше в стонове кървави...

Тогава принцът видя зората и разбра, че не бе сам... Ни страх, ни тревога обзеха сърцето му – а нечувана гордост – шанс за отплата – единствен...

- Да бъде... – рече си той... – Да бъдат треви и ручеи, и потоци..., и минзухари – политащи и носещи надежда човешка... – Да бъде и слънце, и залез, и ехо, и пукот, и мечове черни, невзрачно строшени... – Да бъде...

И слънцето се усмихна... А жабчето пак плачеше...

- Да бъде - рече си то... А две капки солени търкулнаха себе си.... И прегърнаха хлъзгавата му кожа...