За Принца, Злодея и Жабата II

                              Глава II

Поредният лист падна... И чу се ехо и пукот – забулени... Копита потропваха глухо, а тътен от неизказани думи гнетеше вселената... И тихо, и мрачно, дъждовно бе времето, сякаш очакващо плач – плач неспирен от битка  и мъртви тела, от пожари и урагани... стихии...

           Светът бе бесен... И молеше... да се не изпречват на пътя му...

Бе тъмно, а злодеят разкри своя лик – неподвластен и горд – разтопяващ желязото, зачервяващ стоманата... И присмех, и зов се прегърнаха, сякаш целуващи сенките, а всъщност – изпепеляващи мрака... И болка безспирна обзе необятното...

Залезът се разстла върху небосклона – целуна земята, небето, града, крепостта... И се осмири....И всичко бе розово...жълто - оранжево...И никой не молеше, никой не страдаше, никой не искаше свойта отплата... Всеки усещаше... Зимата...

Златните копита се стоварваха върху бялата няобятност, а тихото хруптене нежно нашепваше своята същност... Зелени иглички потръпваха, полусчупени, стонове, гами... и розови, синьо-зелени - безброй... Хълмовете ехтяха... А битката бе неизбежна...

Колата се разглоби...тихо, скрибуцащо... По мрачната пътека, безброй камъни спираха хода, и марша... А жабчето пак си подскачаше... Сърчицето му тупкаше – тихо, безспирно, могъщо... Амбиция – по-величествена от настояще, от минало или бъдеще тлееше, но не бе угаснала нито за миг...И се молеше...

То бе целунато – два пъти – без да го иска... Без да копнее, без да изгаря... И сега трябваше да възвърне себе си...