За Мармарис и Кушадасъ :)

Подчертавам, че със следващото лично аз като организатор няма да участвам в конкурса за 50-те литра бира :) Просто се ентусиазирах и реших, че мога да споделя и своите преживявания в чужбина :)

2003-та година. Минали са само три месеца откак съм се запознал с Janichka и вече сме заедно, когато решаваме, че ще реализираме мечтата си да заминем някъде в чужбина. Финансовите ресурси не позволяваха да му мислим много и решихме, че ще заминем за Кушадасъ - екзотика, палми и най-вече ЧУЖБИНА :)

Събрахме парички, мобилизирахме се и след два месеца усилена работа успяхме да ги съберем (както аз сега за тази почивка в Мармарис).

Деня в който заминавахме бе рождения ден на Janichka и бе много романтично. Поканихме един добър стар общ приятел (оказа се, че и двамата го познавахме от години) и ядохме сладолед точно преди заминаването, което бе в 13.30 часа от паркинга пред стадион Васил Левски.

 Автобусът дойде, запознахме се с "водачката" Ради и още една жена от туристическата агенция Ели и се настанихме в автобуса. Навън ни изпращаха баща ми, майка ми и родителите на Janichka, а ние им махахме отвътре и горяхме от желание автобусът най-после да тръгне.

Тръгнахме. Сърцето ми тупкаше от щастие. Не бяха много пътуванията ми зад граница, а този път очаквах да бъда с Janichka (за първи път с човек който обичам) и имах усещането, че всичко ще бъде чудесно. Заминавахме само с по 100 евро на човек, но си мислехме, че щом хотела, храната, пътя и застраховките са 230 лв. общо на човек, значи ще ни стигнат.

Минахме през Пловдив, където взехме още хора и продължихме към границата. Пътьом взехме и едно семейство от Кърджали, с което после станахме добри приятели, защото се оказа, че сме заедно в хотела.

На българо-турската граница бе кошмарно. Трябваше да отидем до тоалетна, но както вече бяхме свикнали нашата страна на браздата бе в занемарено състояние, а тоалетната бе най-кошмарното нещо, което бях виждал. Едни вити стълби, които водеха в две различни посоки в зависимост от пола на слизащия, които бяха пълни от народ, а наоколо комарите безмилостно хапеха на поразия като за изпроводяк. Хората не бяха само по стълбите, ами и в специални опашки, които се виеха на няколко пласта. Прозорците бяха счупени, а една лелка, която явно обслужваше тоалетната по едно време се развика, да си дърпа косата и взе някакво шише пръскалка и почна да пръска хората, които бяха вътре през счупените прозорци. После разбрах, че искала да спаси клиентите, на които взимаше по левче от ужасната смрад вътре.

Няма да ви казвам какви чувства на умиление се събудиха в мен, как една сълза се търкулна по бузата и смело влезнах мъчейки се да спра следващите чувствени сълзи.

Минахме КПП-то. Слаб дъждец ни съпътстваше докато пеша минахме от България и стъпихме на турска територия. Очите ни бяха като палачинки.

Събрахме се пред автобуса и почнахме да чакаме някои хора да си купят разни неща от фри шопа, а ние с Яничка се гушкахме и си пожелавахме всичко занапред в пътуването ни да бъде наред.

След като минахме границата се качихме в автобуса и продължихме своя път. В автобуса аз слушах радио, т.е. опитвах се да слушам радио, но бях изненадан от количеството SMS-и, които получих както от страна на Мтел, така и от някои други гръцки и турски GSM оператори, които ни поздравяваха за това, че сме стъпили на тяхна земя и предлагаха да ни обслужват. След това се опитах малко да поспя, но на мен това никога не ми се е удавало, затова просто след като 10 минути се мъчих да се унеса в дрямка по примера на Яничка, просто се отказах и продължих да гледам гледките около себе си. Бе много интересно да гледам, въпреки, че почти нищо не виждах от тъмнината. В автобуса отдавна се бе разнесла така познатият чорапен аромат, някои похъркваха и вече сънуваха пети сън, а един много приказлив чичко обяви на висок глас, че неговите чорапи не миришат. Това разсмя половината автобус, която досега го слушаше как е експерт по всичко и обясняваше всякакви неща на някаква нещастна женица седнала до него.

Автобусът се люшна с дружен смях и ние продължихме пътя си с 1 километър по-бързо. Чух, че сме минали през Одрин. Някой каза, че това е исторически и български град. Чуха се тюхкания, някой изохка и се оправда с дископатия. А едно момиче, на около 15 години седеше навъсено. Тя бе навъсена още когато се качи. Майка и и баща и, дори и брат и бяха весели, радваха се, че отиват на море. А тя - навъсена и сърдита на целия автобус, но най-вече на мъчителите около нея, които я карат да ходи в онази там мизерия - Турция. КАК МОЖЕ? Та моите приятели ми се смеят.

Това момиче се държа грубо по целия път, а когато се връщахме от в обратната посока не успяхме да я познаем. Първо бе почерняла, второ бе усмихната. Стават такива работи.

Докато автобусът цепеше мрака, а аз се дивях на така добре поддържаните пътища не се случиха много неща, освен че от скука изядох един сандвич. После виновно изядох и втори. Тъкмо да отворя третия и разбрахме, че сме стигнали до ферибота.

Както е характерно за българите, настана суетня. Философът почна да осветлява всички в автобуса че минаваме Дарданелите, че тук се пресичат Черно море и едно друго, но той не помнел кое, на езика му било, а де..

Бяхме изпуснали ферибота. Той тъкмо отлепяше, а ние тъжно го изпратихме с поглед. Пушихме по цигара, а шофьора каза, че следващия е след час, а в съседният град има още един и след като се погледнаха часовниците се запътихме към него. Имахме 20 минути до тръгването му. И успяхме да го хванем :)

Ферибота бе мръсен и оцветен в синьо. Мръсно синьо. Личеше, че това е петата му боя. Автобусът спря до нещо, което след половин час се оказа единствената тоалетна на ферибота, което обясни смрадта, носеща се от нея.

Ние с Яничка обаче се качихме на втория етаж и веднага седнахме в едно кафене, където ни донесоха турски чай :)

След малко ще продължа :)