Живей така, сякаш този ден е последният ти!
Поредната трагична новина е факт! :-(
Димитър Екимов (Дими) от "Сленг" загинал при мотоциклетна катастрофа!
Не го познавах лично. Веднъж съм го виждала на живо по време на визитация в родилното отделение. Освен, че се изяваваше като добър мизукант, работеше като гинеколог в столично АГ отделение. Твърде млад (38г.) си отиде, като причината за смъртта му ме навява на житейската перспектива за усещането за безсмъртие. Може би повечето от нас живеем с мисълта, че дълго ще бъдем на тази земя. Дай Боже дълъг живот всекиму! Но, тук има едно НО, което лично за мен е като червена лампичка винаги, когато забравям, че животът ни е подарен да го живеем достойно (според субективната ни преценка), без да бъдем господари на съществуването си!
Живей така, сякаш този ден е последният ти !... перефразирам казаното от някой друг. На мен ми харесва да го правя. И смисъл има, защото така избягвям всеки дребен, нищожен спор, конфликт, недоволство поставени ми на пътя, за да проверят качеството на живота ми. Смисълът е в израстването ни, в доближаването към величието повече, отколкото до посредствеността.
Мога да съчувствам на Ива (съпругата на Дими). Болезнената й рана ще тлее цял живот. Може би... всъщност само мога да предполагам.
Сълзите на Дара (дъщеричката йм) ще се стичат по нежните й детски бузки, в търсене на отговора: "Защо татко го няма вече?". И нито очакването за връщането на нейния татко, нито поглеждането към вратата, нито видео филмите, нито албума със снимките, нито търсенето на силните бащини ръце да я издигнат високо нагоре, ще успокоят наскърбеното й сърчице !
От този момент животът им няма да е същият! Съдба...
Бог да им дава утеха и сила!
Darla, писали сме едновременно и сме мислили почти успоредно! Най-великият дар на човека е самият му живот! Трябва да се цени и пази този дар! Жалко е когато млади, кадърни хора загиват нелепо във войната по пътищата! Вярно, съдба..., но понякога я предизвикваме(да не дава Господ!) с нехайството си!
Да почива в мир, светла му памет! Жалко!
professor, и аз забелязах, че сме писали по една и съща тема почти едновременно. Няма нищо лошо де! Интересно ми е дори. :-)
Когато научавам за такива катастрофи с жертви, винаги си казвам, че трябва да карам по-бавно. Защото наистина не си заслужава да се предизвиква съдбата с излишно залитане в някаква екстремност! Днес си обещавам да карам по-бавно - заради мен и децата ми.
Поли го е казала много точно, stratovarius! Именно това беше главната идея на постинга ми, дълго или кратко, по-важно е как го живеем !
Другата сантименталност, която породи у мен порив да пиша за тази трагедия, е че самата аз преминах през същото (смърт на съпруг) миналото лято.:-(((( Просто картината ожива, и емоцията ме тласна да я изразя. Затова минусите (засега един) съм склонна да ги приема като неодобрение на мен от някой(и), отколкото като неполезност на темата. Има абсолюти, които може да избягваме, да отричаме, да се крием, но рано или късно всеки ще напусне тази земя !
За мой ужас, обаче, и аз го разбрах като Куини, и не знам какво да кажа. Това не бива да бъде истина, и се надявам да е недоразумение. От цялата си душа и сърце искам да е недоразумение...
Деси, благодаря ти за поста! Всеки път, когато чета нещо твое, се възхищавам на яснотата, с която гледаш на нещата от живота. Мога само да предполагам каква невероятна сила се изисква от теб, но и знам, че ти имаш тази сила.
Повечето от нас не осъзнават, че има само едно нещо, което е дадено на всички поравно - и на гениите, и на обикновените хора, и на много богатите, и на най-бедните - това е фактът, че за всеки човек денонощието има 24 часа. Ни повече, ни по-малко. Май една от основните разлики между хората е как оползотворяват това време...
Да, Ела, хората ме виждат силна и аз мисля, че съм такава. Моят съпруг ми казваше, че съм силно волева натура. Но, понякога житейските обстоятелства ни правят такива. За мен нямаше два пътя след случилото се. Пътят беше да продължа и мисля, че се справям. Просто, когато имаш 5 месечно бебе (тогава Мартин беше на толкова ) не можех да си позволя да се отпусна - грижите, вниманието, настроението ми беше необходимо за децата ми. А, най-важното е да отбележа, че не бях сама. Много, ама много хора ми помогнаха. Някои продължават. Приемам го като благословение, с нужното смирение! :-)
Аз ви казвам чао за около две седмици. Утре летя за остров Мавриции! Ако имам вдъхновение ще пиша в общност Пътешествия като се завърна. :-)