Етюд за писането и поезията

Етюд за писането и поезията
 

Все си мисля, че да пишеш поезия е възвишен акт, който трябва да се отличава ярко от ежедневието. Върховно чувство, което напира вътре в теб самия и иска да полети чрез словото. Да заслепи сетивата ти, като огнените пера на жар птица и докато се окопитиш да се всели в сърцето ти притихнало като море пред буря. Мисля си също, колко евтино продаваме златните зрънца на словото, как го окарикатуряваме, осакатяваме... гаврим се с красотата на думите, преиначаваме ги и ги предъвкваме. Да ползваш думите, е все едно да извадиш меч от ножница, да го нащърбиш ненужно ако не умееш да го ползваш, и да изглежда в ръцете ти като царски скиптър в ръце на просяк. А да го вадиш за щяло и нещяло... още по зле, защото тогава ще изглежда като сопа на пъдар. Всуе суетата ни прави самонадеяни, все едно държим Бог за брадата. Ползваме словото като натурална дъвка, само и само да ни е в устата, заради усещането. И словото девалвира, обезличава се, разменят го две за грош, печатат го, преоткриват го, пренаписват, разнищват. И... ето ти дрипа! Дрипа от човешки думи, милиони откриватели на топлата вода... и когато някой с гласа на Орфей запее, думите потъват в кресчендото на маймунския хор. А аз си мислех, че поезията е защото имаш да кажеш нещо важно, съкровенно, нещо което като рефрен на любима песен да звучи в слуха ти със силата на Вагнерова симфония. Защото нейната чувственост е като струните в лирата на елф. Вълшебни са звуците на душата, а тяхната лекокрила съдба е обаятелна! Как да измием от калта на безмислието безценните късчета истинско словесно богатство. То е там, но е рядко... блести сред помията на бита и тъне на дъното, неразпознато... или по скоро непотърсено. И като златотърсачи в Клондайк единици са тези които събират зрънце по зрънце тази благодат. И винаги се намира достатъчно словесна кал да засипе нечовешкия им труд в опита да дарят прашинка от своето прозрение и мъдрост. Мнозина ще погледнат скептично на поста, за други ще е неразбираемо, за трети досадно... за някои от словесните минъори ще е ребус. А аз така силно искам да изкрещя... О, неразумний юроде, научи майчиния преди да ползваш татковия. И не цапай свещената жертва на мъртвите дървета с нескопосаните си писаници


Боби Кастеелс