Есен ли е?

Есента идва различно при всеки. Защото хората са като дърветата – всяко със свой цвят, всяко със свои идеи. Например, брезата се е хванала с неподозирана упоритост за всичките си позлатени листчета – държи ги и не ги пуска по вятъра. Из голите клони на клена се мотаят три – четири яркочервени листа. Орехът отдавна е посипал с пъстри листа пътеката. А дъбът се лъже лесно – подухна малко топъл вятър, и той веднага побърза да покаже малки, зелени пъпчици... Хората минават по листата различно – едни ги заобикалят, сякаш не искат да ги изцапат с есенна кал, други въобще не ги забелязват и минават спокойно. При мен като че ли есента не идва, а е постоянно състояние – мъгливо, шарено, очакващо... С неясни очертания. При други есента идва като жадувано спокойствие след летните жеги. С носталгията на полузабравени спомени и усещания. С красотата на багрите и романтиката. Но пак си остава есен – онзи особен сезон преди зимата... Онзи с нестабилното време, с предпоставките за депресии, с очакваните дъждове, които все изненадват...

Приемам есента като даденост, като необходимо зло, което понякога не е чак- толкова лошо. Винаги се разочаровам – по- студено е отколкото ми е удобно, по- къси са нощите, по- лепкава е мъглата, по- гъст е смога... Понякога не я приемам, но това не и пречи да влачи дългия си нос през покритите с листа улици. Моето приемане или неприемане не е определящо за нея. Защото си е мое. Тя от своя страна също не ме приема - лепка ми разни синузити, залива ме с дъждове, лъже ме да си обличам тънки блузи и стоварва привечерни мъгли с дъх на прегорял град...Но това си е нейното неприемане.

Есен ли е? Понякога рони тихи, кротки дъждове, друг път се разразяват бури, а има и такива случаи – като днешния – когато слънцето е необичайно топло, и въобще не може да се досети човек, че след месец е Коледа. Не ми трябват доказателства – знам, че празникът идва рано или късно. И задължително след есента...