Едно пътуване

Не знам как все още ни прихващат старите, лукави дяволи. Точно това се случи и тази неделя – дяволът се яви в лицето на стар приятел. Та този стар приятел беше решил да заведе жена си и сина си на пещера, и понеже не му се пътувало само с тях, пък и за по- сигурно, взе, че ни покани да идем с него. И старите духове мигом изпълзяха от всички кътчета на къщата – за половин час събрахме багажа, осветлението, старите пещерни дрехи и обувки, примус, каски, всякакви забравени неща, за които не се бяхме сещали от години... Стигнахме до пещерата в ранния следобед, приготвихме се бързо и се напъхахме. Три стари пещерни маймуни, една жена която за първи път влиза в пещера, и две деца – на 10 и на 15год. Всъщност, това дете на 10 доста добре се справи, което изненада всички. Пещерата – както и трябваше да се очаква – беше ужасно мокра, глината залепваше гадно по обувките и се пързаляше, всички синтрови езерца бяха пълни и препълнени, всеки сталактит капеше и капките кантяха с онзи неповторим звук, който се чува само във вътрешността на пещера. Разбира се, който не беше виждал вторични пещерни образувания получи информация кое какво е, как се образува, колко е уникално и неповторимо и как се е извайвало от водата в продължение на хиляди години... Доста се уморихме от пълзене в калта, но успяхме да покажем красотата на подземния свят. Децата видяха и прилепи, и сталактити, и драперии, и сталактони, и хеликтити, и дендрити... и всички чудеса, които някой хора никога не виждат. А ние – ние усетихме познатия прилив на адреналин. Когато стигнем до по- широка зала, обикновено сядаме да починем и загасяме осветлението. Тогава тъмнината е истинската, любима моя тъмнина – няма друга такава. Тя те обгръща отвсякъде, в нея сякаш има някаква плътност и тежест. В плътността се чуват само капките, които звънят отвсякъде. За този момент сякаш беше мечтало цялото ми същество – този тъмен момент наситен със звук от капещи сталактити и мирис на мокра глина... Винаги в такива моменти се чувствам спокойна, щастлива, на мястото си...

Не знам дали мога да го обясня, не знам дали ще ме разбере някой. Всъщност, знам само, че ако не го е почувствал човек, това усещане не може да се опише. Радвам се за себе си – за това, че съм видяла цялата тая първична красота, че успях да я покажа и на детето, та дори за това, че съм опазила в себе си старите навици. Чудна работа, все дърпаме дяволът за опашката, няма да вземем да пораснем най- накрая...