Едно от онези горчиво влюбени писма!

Здравей, принцесо!

Пиша ти ..... защо ти пиша .... защото няма към кого друг да се обърна. Чувствам те вече толкова близка, че все едно цял живот съм те познавал. Мисля, много мисля ..... понякога имам чувството, че главата ми ще се пръсне. И сега си мисля как се случи всичко ..... дойде като гръм от ясно небе .... стоиш, свиваш се в своя си ъгъл и изведнъж съдбата те цапва с мокър парцал, като че ли за да те събуди от дълбокия ти сън .... радвам се, че бях аз цапнатия, а не някой друг .... не мога да си обясня и все още се чудя и се моля само да не е подигравка, защото се уморих от подигравки. Не съм слаб, но ме е страх да не е някаква шега ... когато си свикнал всичко, което имаш да постигаш с труд и мъки, и пот на челото и ти се случи нещо толкова хубаво, като една чиста и нова любов си задаваш въпроса ... абе, хора тоя свят да не се е объркал нещо .... какво става . Не знам, не си го обяснявам .... не искам и да се опитвам. Засега приемам всичко, такова каквото е. А и когато човек е неудачник няма друг шанс освен да се примири ... и да знае, че най-лошото което може да му се случи е още мъка ... не е страшно, когато си свикнал с нея .... ако се е превърнала в ежедневие, просто не я забелязваш как идва и си отива. Искам да ти кажа толкова много неща и искам да те направя толкова много щастлива, но ме е страх дали ще успея. Искам да изразя цялата си любов, но думите ми не стигат .... и ме е страх .... това е от онзи всечовечния страх, който не си отива .... да усещаш колко незначителен си всъщност и че животът ти на тази земя е само миг, който трябва да изживееш достойно. Не съм философ, не мога да се нарека и поет ... но знам какво чувствам .... имам слабости и пороци и осъзнавам, че има стотици хиляди хора, тоест човеци които са по-добри от мен ..... Понякога непрестанната борба умаря човека и цялото му същество, и го изхабява до такава степен, че той загубва себе си и забравя, че е бил малко дете и се е радвал на птичките, и се е смял в парка ... и е вършил толкова много неща, които изчезват когато пораснеш ... аз се бях загубил и може би още съм загубен ... аз не знаех какво искам .... само едно беше сигурно ... че съм търсил цял живот .... Не искам нищо от теб, нямам и право да искам ... мога само да позволя да бъда обичан и да се надявам и ти да направиш същото ... казват, че когато човек прости на другите не е достатъчно, а трябва да прости и на себе си .... Ходим и крачим по тази земя, така заблудени и омотани в примките от злоба и завист, че където минем – и след нас е потоп, където стъпим – там трева не никне ... Никой не гледа себе си, но дава съвети на другите .... Господи, толкова много мъка има по света, толкова много .... и толкова много радост и любов ... Като, че ли не е един, а хиляди светове .... или по скоро един свят пръснат на хиляди парченца .... Аз .... пази се, ако можеш .... не се превръщай в звяр, не се озлобявай и се опитвай да се радваш на живота .... твоята мъка няма да те спаси, защото не е само тя, но любовта ти .... ех, какви чудеса прави любовта ... защото всяка любов е различна и любовта е която дава живот ... затова обичай .... когато те обичат – обичай, когато те мразят - пак обичай, но тихичко .... вътре в теб, за да не обърнат любовта ти срещу теб .... за да не се превърне тя в твоята слабост .... Не ми се сърди за това писмо ..... и не се съмнявай.  Прости слабостта ми и прости ми ако съм различен и приеми ме с любовта ми такъв, какъвто съм ... ако можеш . Не се натъжавай, а се радвай, че живота ти не е пуст, защото толкова много други нямат това щастие .... Усмихвай се заради себе си и заради другите и се опитвай да направиш света по-добър според силите си ..... и не се колебай, а знай със сигурност, че те обичам!